Затова и завоеванието е нищожно — чувствата на днешните
Александър се обади след два дни — както беше обещал. Вдигнах още преди да се събудя, изобщо не се съмнявах, че е той.
— Ало?
— Ада — каза той, — ти ли си?
— Ада ли?
Съвсем сигурна бях, че никога не съм се представяла така.
— Ще ти казвам Ада — каза той. — Става за умалително от Адел, нали?
В това име можеха да се крият два полярни смисъла — „ад А“ и „А да“. Наистина вълнуващо. Най-странното беше, че никога не ми беше хрумвало.
— Добре — отвърнах, — щом искаш.
Най-добре е да се минава от „вие“ на „ти“ постепенно, без да обръщаш особено внимание, понеже в различните култури ритуалите са доста различни, а и не можеш да ги запомниш всичките. Формулирах това правило преди около хиляда и петстотин години и досега не ме е подвело нито веднъж.
— Искам да те видя — каза той.
— Кога?
— Веднага.
— Ама…
— Колата чака.
— Къде?
— При трибуните.
— При трибуните? Ти откъде знаеш къде жи…
— Това е елементарно — засмя се той. — Михалич ще те докара.
На вратата се почука силно.
— Ето го — каза Александър в слушалката, — идва. Чакам те, цветенце.
И затвори, Цветенце, помислих си. Хайде де! Той за растение ли ме мисли? На вратата пак се почука, този път по-настойчиво. Това вече граничеше с нахалство.
— Адел — долетя иззад вратата познат глас. — Тук ли си? По уреда виждам, че си тук. Ей!
И потропа още веднъж.
— Тука има табела „Не влизай, опасно за живота“. Да не си влязла и да си мъртва, а? Жива ли си? Обади се де! Че ще изкъртя вратата!
Идиот, помислих си, ще го чуят и ще дотърчат. Макар че не, още е рано… Все пак беше по-добре да не рискувам. Отидох до вратата и казах:
— Не викайте, Владимир Михайлович! Сега ще отворя, само да се облека.
— Чакам.
Бързо се облякох и огледах жилището си. Като че ли нямаше нищо компрометиращо. Но как ме беше намерил? Следил ли ме беше?
— Отварям…
Михалич влезе и няколко секунди мига, за да свикне с полумрака. После се огледа и попита:
— И живееш тука, сериозно?
— Да.
— При тръбите за газа?
— Те не минават оттук. Табелката е, за да не влиза никой.
— Тогава какво е това?
— В смисъл?
— Ами всяко помещение си има все някакво предназначение. Това тука какво е?
— Не обичам помещенията — казах. — Особено когато ме вкарват в тях. И предназначенията също. Това е просто празно място под трибуните. Отначало е било склад. После са го преградили, зад ей тази стена са направили трансформатор, а тая част са я забравили. Е, не че точно я забравиха. Трябваше да положа малко усилия…
И многозначително потърках пръсти под носа му. Естествено тогава не стана с пари, а с опашката, но не възнамерявах да посвещавам Михалич във всички подробности на трудната си съдба.
— Ами с какво се топлиш? — попита той. — Аха, видях ги тръбите. Ами клозетът ти къде е?
— Да не ви е назорило?
— Не, просто ми е интересно.
— Ей натам, по коридорчето. Има и баня.
— И наистина ли живееш в тая дупка?
— Защо да е дупка? — отвърнах. — По разположение прилича повече на мансарда, като на някой адвокат или политтехнолог. Loft, сега е даже модерно. Таванът е скосен, защото сме под трибуните. Много е романтично.
— И как я караш без лампа?
— Ей там под тавана има прозорче, виждате ли го? По изгрев през него влиза много красив лъч. Пък и съм свикнала с полумрака.
Той пак огледа жилището ми.
— И в тия чували си държиш нещата?
— Може и така да се каже.
— Колелото и то ли е твое?
— Да. Много си е добро, между другото. С дискови спирачки.
— И лаптопчето ти си то бива.
— „Vaio“, „Сони“ го правят само за Япония. Най-лекият лаптоп на света.
— Ясно. Затова е на кашон, вместо на маса, а? Не те ли е срам, като ти дойдат гости?
Тонът му започна да ме дразни.
— Знаете ли, Владимир Михайлович — казах, — ако ще си говорим честно, дори не знам към какво изпитвам по-голямо равнодушие — към вида на вещите около себе си или към мненията на околните. И едното, и другото прекалено бързо остава в миналото, така че, както се казва, не се впрягам много.
— А бе истинска дупка си е — тегли той чертата. — Районният знае ли за тоя коптор?
— Ще ме изпортите, така ли?
— Зависи от поведението ти. Хайде да тръгваме.
До колата мълчахме, само Михалич на два пъти изпсува — първия път, когато трябваше да се промъкне през дупката в отпралия шперплат, а втория — когато трябваше да се провре под преградата.
— Без мръсотии, ако обичате — помолих го.
— Разпрах си ръкава. Как си вкарваш колелото тука?
— Няма проблем. Лятно време пък го оставям отвън. Кой ще се завира тук?
— Права си — съгласи се той.
