Колата беше пред портала на спортния комплекс. Значи имаше шанс посещението на Михалич да остане незабелязано. Макар че това не помагаше. Управата на комплекса можеше още сто години да не забележи нищо, обаче Михалич и куките му вече знаеха всичко, нали. Нямаше да ме оставят на мира. Налагаше се да си търся ново жилище, за кой ли път вече…
Щом се отдалечихме от комплекса, Михалич изненадващо ми подаде алена роза с дълго стъбло. Дори не разбрах откъде я измъкна, толкова неочаквано го направи. Розата беше току-що разцъфнала, по листенцата й още блестеше роса.
— Благодаря — казах и я взех. — Трогната съм. Но веднага държа да ви кажа, че между нас едва ли…
— Не е от мен — прекъсна ме той. — Шефът нареди да ви я предам. Каза, докато пътуваме, да помислиш за смисъла.
— Добре — отвърнах, — ще помисля. А с какъв уред ме засякохте?
Той бръкна в джоба на сакото си и извади нещо колкото табакера, с екранче като на цифрова камера. Имаше и няколко копченца, но като цяло не беше впечатляващо.
— Това е пеленгатор.
— И как работи?
— Улавя сигнали — каза Михалич. — Дай си чантата.
Подадох му чантата си. На следващия светофар той хвана дръжката й, обърна я и ми показа мъничко кръгче тъмно фолио, по-малко от една копейка. Беше съвсем тъничко и беше лепнато за кожата. Никога нямаше да го забележа — или пък щях да реша, че е някакъв лейбъл.
— И кога ми го лепнахте?
— Докато отивахме да пием шампанско — каза той и се ухили.
— И защо? Толкова сериозни въпроси ли имате към мен?
— Всъщност да — каза той. — Но вече не са мои. Шефът ще се оправя с тебе… Между другото, казах му с какво се занимаваш.
Това, което ставаше, изобщо не ми се нравеше, но вече беше късно да се тръшкам: тъкмо влизахме в двора на познатата ми сграда. Колата се вмъкна в гаража и металните врати веднага се затвориха и ни отрязаха от света.
— Слизай, дотук сме.
Щом Михалич слезе, сложих розата на неговата седалка — дългото бодливо стъбло се сливаше по цвят с кожената тапицерия и имаше голям шанс Михалич да се тръшне на него и да си надупчи дебелия задник.
— Свали си обувките — каза той, щом слязох.
— Защо, на разстрел ли ме водите?
— Това ще го решим по-късно — измърмори той. — Ей ги там чехлите, до асансьора.
Огледах се. Кръглата дупка в тавана, металната тръба, витата стълба, всичко си беше тук, значи бяхме на същото място. Но сега лампите бяха светнати и видях асансьора, не го бях забелязала предишния път. Пред него имаше няколко чифта чехли и пантофи, най-различни. Избрах си едни сини пантофки с кръгли помпончета — изглеждаха толкова трогателно беззащитни, че само изверг би направил нещо лошо на жена, която ги е обула.
Вратата на асансьора се отвори и Михалич ми махна да влизам. На таблото имаше две големи триъгълни копчета, съединени като ромб. Михалич натисна горния триъгълник и асансьорът мощно ни откъсна от земята.
След няколко секунди вратата се отвори и от всички страни ме заляха потоци светлина, направо ме заслепиха. И в лъчите и вихрите на тази светлина стоеше Александър. Беше с мундир и марлена маска на лицето.
— Здравей, Ада — каза той. — Добре дошла. Не, Михалич, прощавай — тебе не те каня. Днес си излишен…
Бях видяла пентхауза още като дойдох първия път. Само че не се сетих, че е пентхауз — отдолу приличаше на тъмно копче на върха на огромен бетонен молив. Можеше да е надстройка за двигателите на асансьорите, някакво техническо помещение, помпена станция за парното, всичко. Оказа се обаче, че тюркоазните стени са прозрачни отвътре.
Още преди да го осъзная, те почнаха да потъмняват направо пред очите ми, станаха като тъмнозелена бутилка. Допреди секунди бях примижала от слънцето, а сега около мен се очерта огромно жилище — досега не се виждаше заради слънчевата светлина, която искреше в безбройните огледални плоскости.
По-късно разбрах, че това е скъпа техническа джаджа — прозрачността на стените се променяше чрез специални течнокристални филми, управлявани от компютърна система. Но тогава всичко това ми се стори чудо. Чудесата обаче открай време ме изпълват с ирония, да не кажа презрение.
— Здрасти, Шурик — казах. — Що за цирк е това? Нямаш ли пари за нормални пердета?
Той като че ли се сепна. Но след секунда се окопити и се засмя.
— Шурик. Харесва ми. Правилно. Щом ти вече си Ада, аз може да стана Шурик.
Светлосивият му двуреден кител с пагони на генерал-лейтенант и тъмносиният панталон с широки червени лампази изглеждаха малко театрално. Той пристъпи към мен, свали си марлената превръзка, замижа и вдиша дълбоко през носа. Понечих да го попитам защо непрекъснато прави така, но се отказах. Той отвори очи и погледна обиците ми.
— Много интересно си го измислила.
— Нали? Най-красивото е, че камъчетата са различни. Харесва ли ти?
— Става. Михалич даде ли ти цветето?
— Да — отговорих. — И каза да съм помислела за смисъла на това послание. Но така и не измислих нищо. Може би ти ще ми кажеш?
Той се почеса по тила. Въпросът ми като че ли го смути.
— Знаеш ли приказката за аленото цвете?
— Коя по-точно? — попитах.
— Мисля, че е само една.
