И кимна към работната си маса, на която имаше модерен компютър и сребърна статуетка. До статуетката имаше книга с отбелязки на няколко места. Червеното заглавие на корицата беше изтъркано, но все още можеше да се прочете — „Руски приказки“.
— Тази по-точно я е записал Сергей Аксаков — каза той. — Разказала му я икономката му Пелагея.
— И за какво е?
— За красавицата и звяра.
— Какво общо има цветето?
— Точно заради него почва всичко. Наистина ли не я знаеш тая приказка?
— Наистина.
— Тя е дълга, но основното е следното: красавицата моли баща си да й донесе аленото цвете. Бащата го намира в далечна вълшебна градина и го откъсва. А градината се пазела от страшно чудовище. И то хваща бащата на красавицата. Тя трябва да отиде да живее при чудовището, та то да пусне баща й. Чудовището е безобразно, но добро. И тя го обиква, отначало заради добрината му, а после изобщо. И когато се целуват, магията се разваля и чудовището става принц.
— Ясно — казах. — Ти разбираш ли поне малко за какво е тая приказка?
— Естествено.
— Сериозно? И за какво е?
— За това, че любовта побеждава всичко.
Засмях се. Наистина беше забавен. Сигурно беше довършил няколко бизнесменчета, после беше поръчал да гръмнат някой банкер и сега с типичната човешка самонадеяност се смяташе за чудовище. И си мислеше, че любовта ще го спаси.
Той ме хвана под ръка и ме поведе към някакъв футуристичен диван, разположен между две горички дръвчета бонзай с миниатюрни беседки, мостчета и дори водопадчета.
— Защо се смееш? — попита ме.
— Мога да ти обясня — казах, докато сядах на дивана и подгъвах крака под себе си.
— Ами обясни ми.
И седна на другия край на дивана и преметна крак върху крак. Изпод китела му се подаде краят на кобур.
— Това е една от онези приказки, които отразяват ужаса и болката на първия женски сексуален опит — почнах. — Такива истории има много, а тази, която разказа ти, е просто класически пример. Тя е метафора за това как жената открива зверската същност на мъжа и осъзнава властта си над този звяр. А аленото цвете, което откъсва бащата, е толкова буквален мотив на дефлорацията, при това допълнен и с темата за инцеста, че направо не ми се вярва тази приказка да я е разказала някаква си икономка. Най-вероятно през миналия век я е съчинил някой аспирант във Виена като приложение към дипломната си работа. Измислил е и приказката, и икономката Пелагея, и писателя Аксаков. Понеже какво прави икономката? Върти цялата къща, държи всички ключове. Дори не точно ключовете, а халката, на която са ключовете. Да обяснявам ли по-нататък?
Докато говорех, той се мръщеше все повече и повече. После попита:
— Откъде ги изкопа тия глупости?
— Това са труизми. Всички ги знаят.
— И ти вярваш в това?
— В кое?
— Че тази приказка не е за това как любовта побеждава всичко на света, а за това как дефекацията осъзнава властта си над инцеста?
— Дефлорацията — поправих го.
— Няма значение. Наистина ли смяташ така?
Замислих се.
— Аз… Нямам мнение. Просто такъв е съвременният дискурс на приказките.
— Тоест когато ти дават алено цвете, заради този дискурс го смяташ за символ на дефекацията и инцеста?
— Защо говориш така? — отвърнах малко объркано. — Когато ми дават цвете, аз… Просто ми е приятно.
— Слава богу — каза той. — Колкото до съвременния дискурс, отдавна му е време да го натикаме с трепетликов кол обратно в кокаиново-амфетаминовия гъз, от който е излязъл.
Не очаквах толкова енергично обобщение.
— Защо?
— За да не покварява аленото ни цвете.
— Ясно — казах. — За кокаина разбирам. Имаш предвид доктор Фройд. Прав си, и той е Имал пороци. Обаче какво общо имат амфетамините?
— Мога да ти обясня — каза той и подви крака под себе си, подражаваше на моята поза.
— Ами обясни ми.
— Всичките тия френски папагали, които са изобретили дискурса, са на амфетамини. Вечер се тъпчат с барбитурати, за да заспят, а сутрин почват с амфетамини, за да се отърват от барбитуратите. След което продължават с амфетамините, за да могат да избачкат възможно повече дискурс, преди да почнат да се тъпчат с барбитурати, та да могат да заспят. Това ти е то целият дискурс. Не го ли знаеше?
— И откъде тези сведения?
— В Академията на ФСБ ни четоха курс за съвременната психеделична култура. Контрапромиване на мозъци. А, забравих — освен това те до един са педали. Казвам го, ако решиш да ме попиташ какво общо има гъзът.
Разговорът вземаше погрешна насока, време беше да сменя темата. Винаги предпочитам да го правя рязко.
— Обясни ми, ако обичаш — казах, — защо съм тук, кратко и ясно. Да ме чукаш ли искаш, или да ме превъзпитаваш?
Той трепна, все едно бях казала нещо страшно, скочи от дивана и закрачи напред-назад пред прозореца — поточно не пред прозореца, а пред останалия прозрачен правоъгълник в стената.
— Опитваш се да ме шокираш? — попита накрая. — Не става. Знам, че под показния ти цинизъм се крие чиста ранима душа.
— Показен цинизъм? Аз това?
— Дори не цинизъм — каза той и спря. — Лекомислие. Неразбиране на сериозните неща, с които си играеш като малко дете с граната. Дай да си говорим откровено, става ли?
— Ами говори де.
