— Ти например казваш — зверската същност на мъжа, ужасът на първото съвкупление… Това са страшни, тъмни неща. Дори на мен, ако държиш да знаеш, ми е страшно да надничам в тези бездни…
„Дори на мен“. Ох, ама наистина беше много смешен.
— Но разсъждаваш така — продължи той, — все едно всичко това се дреболии. Не те е страх от зверското в мъжа, така ли? От мъжкото в звяра?
— Изобщо — казах. — Михалич ти е казал каква съм, нали? Каза ли ти?
Той кимна.
— Значи би трябвало да разбираш, че ако имах такива проблеми, нямаше да мога да работя.
— Не те ли плаши близостта на чуждото тяло — огромно, безобразно, живеещо по свои закони?
— Напротив, обожавам го — казах и се усмихнах.
Той ме погледна и недоверчиво поклати глава.
— Имам предвид — физическата близост? В най-принизения смисъл.
— За духовна вземам сто и петдесет процента отгоре. Хайде стига вече! Ти всеки път ли дрънкаш толкова, преди да се чукаш?
Той се намръщи.
— Само не ми говори все едно съм бандит. Заради китела е, нали?
— Може би. Вземи го свали. И гащите също.
— Защо говориш така?…
— Не ти ли харесвам поне мъничко?
Наведох глава на една страна и го погледнах обидено изпод вежди, лекичко премрежила очи и понацупила устни. Отработвала съм този поглед повече от хиляда години и е безполезно да го описвам. Това си ми е фирмената провокация, безсрамие и невинност в един бронебоен патрон, който не само пронизва клиента, но и го довършва с рикошет. Единственият известен ми начин да се защитиш от този поглед е да гледаш настрани. Александър ме гледаше право в очите.
— Харесваш ми — каза и нервно врътна глава. — И то много.
Разбрах, че е настъпил критичният момент. Когато клиентът врътва така глава, контролните центрове на мозъка му отказват и той може да ти се нахвърли на секундата.
— Трябва да отида до банята — казах и станах. — Къде е банята?
Той ми посочи обла стена от синьо полупрозрачно стъкло. Врата нямаше — към банята водеше завит като в черупка на охлюв вход.
— Няма да се бавя.
Влязох и си поех дъх.
Беше красиво. Златните звезди на син фон и инкрустираната със седеф вана напомняха на помпейските терми — може би пък дизайнерът нарочно беше използвал този мотив. Стопанинът обаче едва ли беше наясно е това.
Рисковано е да разпалваш клиента до такава степен, помислих си, някой ден сама ще си го нахендриш. А може би Александър също се боцкаше с нещо като Михалич? Или смъркаше нещо? Кокаин? Иначе защо ще ми диша така странно…
Свалих си джинсите, сгънах ги на пода, настърчах си опашката и се погледнах в огледалото. Гордостта ми приличаше на японско ветрило, минато с тънка червена четчица. Много красиво. На синьо-звездния фон пък изглеждаше направо приказно. Бях уверена в силите си както никога досега — бях преизпълнена с енергия, още съвсем мъничко и от косъмчетата на опашката ми щяха да започнат да изхвърчат кълбовидни мълнийки. В руския език, както и в много други, да навириш опашка означава да си силен и смел, да не падаш духом. Не знам откъде се е взел този израз, обаче няма начин в това да не е замесена някоя лисица. Е, рекох си, да действаме…
Тръгнах да излизам, готова за старта. Вдишах дълбоко няколко пъти, слях се с онази единствено точна секунда, когато всички клетки на тялото ти ти казват: „Давай!“ и изскочих от банята като вихрушка.
Вече нямаше време за мислене. Плъзнах се по пода, спрях, обърнах се със задник към мишената си, запънах се с ръце и крака на паркета и вирнах опашка над главата си. Мярнах отражението си в една от огледалните плоскости — приличах на страшен рижав скорпион, готов за бой… Александър ме погледна, но още преди да мигне, опашката ми запрати в самия център на мозъка му сигурния си, проверен, безупречно точен удар.
Той вдигна ръка пред очите си, все едно го бях заслепила. А после я отпусна и очите ни се срещнаха. Нещо не беше както трябва. Опашката ми изобщо не успяваше да го напипа, да го усети — а той беше само на две-три крачки от мен и ме гледаше така, все едно не може да повярва, че на света има такава красота.
— Адел… — прошепна. — Мила…
И после почна кошмарът.
Той се олюля, нададе отчаян вой и буквално се изхлузи от собственото си тяло — все едно то беше пъпка, само за секунди разцъфнала в кошмарен космат цвят. И ми стана ясно, че човекът Александър е просто рисунка на вратата в отвъдното. И сега тази врата се беше отворила и от нея изскочи онзи, който от много време ме беше дебнал през ключалката.
Пред мен стоеше чудовище, нещо средно между човек и вълк, с озъбена паст и пронизващи жълти очи. Отначало си помислих, че дрехите на Александър са изчезнали. После разбрах, че кителът и панталоните му са се трансформирали заедно с него: туловището му беше покрито с пепелявосива козина, а задните лапи бяха по-тъмни и на тях можеше да се видят криволичещите следи от лампазите. На гърдите на звяра имаше продълговато петно, приличаше на отпечатък от кривната настрани вратовръзка. А когато погледнах по-надолу, ме обзе истински ужас. Никога не бях виждала как изглежда възбуден вълк там долу. Изглеждаше по-страшно от озъбената паст и на най-страшния звяр.
