И тогава разбрах, че продължавам да стоя на четири крака, вирнала опашка и надупена беззащитно точно към него. Беззащитно, понеже антената ми не работеше и нямаше с какво да го спра. Досещах се как може да се изтълкува позата ми, но се бях вцепенила — вместо да скоча и да побягна, само го гледах през рамо. Така е в някои сънища — трябва бързо да бягаш, обаче стоиш като закована и изобщо не можеш да отлепиш крака от земята. Дори не можех да смъкна от лицето си идиотската си усмивка — като на крадла, хваната на местопрестъплението.
— Р-р-рррр — каза той. — Р-рррау-у…
— Вълчо — изхленчих. — Чакай малко. Всичко ще ти обясня…
Той заръмжа и пристъпи към мен.
— Да не си го и помислил, чу ли ме?! Сериозно ти говоря, вълк с вълк, да не си посмял…
Той меко тупна на предните си лапи-ръце и направи още една крачка към мен. Трябваше да намеря съвсем други думи, при това бързо. Но откъде да ги взема?
— Виж какво… Дай да поговорим сериозно, става ли?
Той се озъби и настърча сивото си опашище, почти изкопира работната ми стойка.
— Недей, сивчо — прошепнах, — недей…
Той скочи и за секунда ми се стори, че нисък страшен буреносен облак затулва всичката светлина. А в следващия миг облакът се стовари върху мен.
Лежах на дивана с покривало от нещо като кожа на мамут албинос, ридаех във възглавницата и сама не знаех откъде у мен толкова сълзи — възглавницата вече беше мокра и от двете страни.
— Ада — каза Александър и сложи ръка на рамото ми.
— Махай се, изрод такъв — изхлипах и мръднах рамо да махна ръката му.
— Извинявай — каза той притеснено. — Без да искам…
— Махай се, мръснико!
И пак се разревах. След две-три минути той пак сложи ръка на рамото ми и каза:
— Три пъти те попитах.
— Подиграваш ли се с мен?
— Защо да се подигравам? Нали ти казах. За зверското тяло, за физическата близост. Казах ти.
— А аз откъде да се сетя?
Той вдигна рамене.
— Ами по миризмата например.
— Лисиците не усещат миризмите.
— Аз пък веднага разбрах всичко за тебе — каза той и някак плахо ме погали по ръката. — Първо, хората не миришат така. Второ, Михалич направо ми наду главата: „Другарю генерал-лейтенант, гледах записа — трябва да решим въпроса с тая. Значи клечи на четири крака, гледа злобно, направо страшно, не съм виждал човек да гледа така, а на гърба й огромна червена леща. И значи тя с тая леща пържи мозъка на нашия консултант! Насочи лъча към него и той директно се гътна…“ Първо си помислих, че се е побъркал от кетамина. Обаче после видях записа — всичко беше точно. Беше решил, че опашката ти е лупа.
— Какъв запис?
— Твоят клиент, оня, дето го нашиба до кръв, снимаше домашно порно. Със скрита камера.
— Какво?! Когато му бутнах, без да плаща?
— Е, не знам, това са си ваши работи. Обаче щом се свести, ни донесе записа.
— Да го таковам в интелигента — не се сдържах.
— Да — съгласи се той. — Не е възпитано. Но хората са си такива. Михалич не ти ли показа снимките? Цяла папка има, специално ги извадихме за срещата.
— Не му стигна времето… Значи всичките тия гадости, дето ми ги направи преди малко, ще ги види и Михалич?
— Тук няма камери, мила, успокой се.
— Не ми викай мила, вълк с вълк — изхлипах. — Мръсен развратен самец. Никой не е постъпвал така с мен от… — не знам защо изведнъж реших да не споменавам никакви дати — откакто съм се родила. Ужасна гадост!
Той се сниши, все едно го бяха плеснали с мокър парцал. Интересно — въпреки че опашката ми изобщо не му въздействаше, думите ми май му влияеха, и то силно. Реших да проверя наблюдението си.
— На мене там всичко ми е нежно, деликатно — казах насълзена. — А ти го разкъса с огромния си член. Сигурно ще умра…
Той пребледня, разкопча си китела и измъкна от кобура огромен никелиран пистолет. Уплаших се, че ще ме гръмне като Робърт де Ниро досадната си събеседничка при Тарантино, но за щастие не познах.
— Ако с теб стане нещо — каза той сериозно, — ще се застрелям.
— Махни го това. Махни го, казах… Добре де, ще си пръснеш тъпата глава. На мене да не би да ми стане по-леко? Нали те помолих да не го правиш.
— Мислех, че кокетничиш — тихо каза той.
— Да кокетнича ли? Че твоят колец е три пъти по-голям от тоя пистолет, вълк такъв! Какво ти кокетство, беше въпрос на живот и смърт! Ами че те вече и децата ги учат в училище — ако момичето каже „не“, това значи именно „не“, а не „да“ или „ох, не знам“. Всичките дела за изнасилване на Запад само на това се крепят. Не ви ли го казаха в Академията на ФСБ?
Той унило поклати глава — първо на едната страна, после на другата. Да ти дожалее да го гледаш. Усетих, че е време да спра. Не биваше да прекалявам — не току-така си спомних Тарантино.
— Бинтове и йод имаш ли? — попитах отпаднало.
— Ей сега ще пратя Михалич — каза той и скочи.
— Стига с тоя Михалич! Само това ми липсва — да ми се присмива и той… Не можеш ли ти да слезеш до аптеката?
— Мога, разбира се.
— И Михалич да не влиза тук, докато те няма. Не искам никой да ме вижда в това състояние.
Той вече беше до асансьора.
— Ей сега се връщам. Дръж се.
Вратата се затвори и най-после си поех дъх.
