Вече споменах, че лисиците нямат полови органи в човешкия смисъл на думата. Но под опашката имаме рудиментарна хлътнатина, еластична кожена торбичка, която не е свързана с никои други органи. Обикновено тя е свита и се вижда само отворчето, като на ненадут плондер, но когато сме уплашени, отворчето се разширява и леко овлажнява. Играе в анатомията ни същата роля, която играе специалният кух пластмасов цилиндър в екипировката на гледачите в маймунарниците.
Ако не знаете, при големите маймуни са валидни същите технологии за контрол като в престъпните и политическите среди: самците главатари ритуално оправят онези, които според тях претендират за неоправдано висок статус. Понякога в тази роля влизат и външни индивиди — електротехници, лаборанти и така нататък (имам предвид в маймунарниците). За да са готови за подобен обрат в ситуацията, те носят между краката си окачен на каишки кух пластмасов цилиндър, наричат го с милата дума, „куродупец“. В него е гаранцията им за безопасност: ако им скочи голям самец, обзет от чувство за социална справедливост, те просто трябва да се наведат и да изчакат няколко минутки — и маймунското негодувание се излива във въпросния цилиндър. После служителите могат да си продължат по пътя.
Та и аз така — можех да си продължа по пътя.
Който водеше в банята, където първата ми работа беше да огледам тялото си. Ако не се броеше това, че рудиментарният орган под опашката ми беше протрит и зачервен, всичко беше наред. Вярно, задните ми части бяха натъртени, все едно цял час бях яздила подлудял кон (което беше доста точно описание на случилото се, макар и на обратно), но това не можеше да се нарече травма. Природата определено беше подготвила лисиците за среща с друг вид плътеници — върколаците.
Имах предчувствието, че ще се къпя в седефената му вана — и то не ме излъга. Цялата ми опашка, гърбът ми, коремът ми, краката, всичко беше оплескано с вълчата му гадост; грижливо я измих с шампоан. После бързо си изсуших опашката със сешоара и се облякох. Помислих си, че няма да е зле да претърся помещението.
Но в този разкошен празен хангар на практика нямаше нищо — нито секции, нито скринове, нито скрити чекмедженца. Вратите към другите стаи бяха заключени. Въпреки това резултатите се оказаха интересни.
На работната маса до елегантния компютър имаше масивно сребърно нещо — онова, което на влизане бях помислила за статуетка. При по-внимателен оглед нещото се оказа гилотинка за пури. Изобразяваше полегналата на една страна Моника Люински, вирнала към тавана крак-лост; като го натиснеш (не можах да се сдържа), гилотинката между бедрата й не само щракваше, но и от устата й щръкваше синкаво пламъче-езиче. Хубаво сувенирче, само американското знаме, което Моника държеше гордо, ми се стори излишно: понякога е достатъчна само една капчица, та чашата да прелее и еротиката да се превърне в кичова агитпропаганда.
Сребърната Моника беше полегнала върху дебела папка. В папката имаше най-различни листове.
Най-отгоре беше, ако се съдеше по гланца, лист от някакъв албум с репродукции. От него ме погледна огромен жълтоок вълк с приличаща на буквата F руна на гърдите — беше снимка на скулптура от дърво и кехлибар (кехлибарени бяха очите). Отдолу пишеше:
Син на Лош, огромен вълк, който преследва слънцето по небето. Когато Фенрир го настигне и го погълне, ще настъпи Рагнарьок. До Рагнарьок Фенрир е вързан. В Рагнарьок той ще убие Один и ще бъде убит от Видар“.
От написаното не ставаше ясно по какъв начин Фенрир ще настигне слънцето и ще го погълне, след като до Рагнарьок е вързан, а Рагнарьок ще настъпи тогава, когато той настигне слънцето и го погълне. Но пък нашият свят може би наистина съществува именно поради подобни нелепици: страшно е дори да си помислиш колко умиращи богове са го проклели.
Помнех кой е Фенрир. Най-ужасният звяр в нордическия бестиарий, главният герой на исландската есхатология: вълкът, който ще изяде боговете след закриването на северния проект. Надявах се, че Александър не се отъждествява прекалено с това същество и че жълтоокото чудовище е просто недостижим естетичен идеал, нещо като снимка на Шварценегер на стената на начинаещите културисти.
Отдолу имаше лист от книга с миниатюрата на Борхес „Рагнарьок“. Чела бях този разказ, поразяваше ме със сомнамбуличната си точност в нещо главно и страшно. Героят и негов познат стават свидетели на странно шествие на боговете, които се връщат от вековно изгнание. Вълните на хорското обожание ги изкарват на подиума на голямата аула. Те изглеждат странно:
