„Един крепеше клон — несъмнено част от простодушната ботаника на сънищата; друг с широк жест протягаше ръка, която се оказа ноктеста лапа; едното лице на Янус плахо поглеждаше към извития клюн на Тот“.
Съновидения, ехо от фашизма. Но по-нататък става нещо много интересно.
„Навярно развълнуван от приветствията ни, някой — вече не зная точно кой — нададе победоносно кудкудякане, невероятно дразнещ звук, който донякъде напомняше гаргара или съскане. От този миг нещата рязко се промениха“.
По-нататък някои думи в текста бяха подчертани, други оградени с удивителни и изписани с главни букви — очевидно за да се предаде силната емоция:
„Всичко започна с подозрението (може би пресилено), че Боговете не умеят да говорят. Човешкият им облик бе притъпен от вековете живот, който бяха прекарали в изгнание, като диви зверове. Ислямският полумесец и римският кръст се бяха отнесли безмилостно към тези бегълци. Твърде ниски чела, пожълтели зъби, рехави мустаци на мулати или китайци, животински бърни — всичко това говореше за упадъка на олимпийския род. Одеждите им не издаваха достойна и скромна немотия, а по-скоро напомняха порочния разкош на комарджийските свърталища и на бордеите на Бахо. В нечия петелка аленееше кървавочервен карамфил; под плътно прилепнало сако личаха очертанията на кама. Изведнъж осъзнахме, че !те се готвят да изиграят последния си коз!, че са !лукави, невежи и жестоки като стари хищници! и !АКО СЕ ОСТАВИМ ДА БЪДЕМ ПОБЕДЕНИ ОТ СТРАХА ИЛИ ЖАЛОСТТА, НАКРАЯ ЩЕ НИ ПОГУБЯТ!…
Тогава извадихме тежки револвери (изневиделица в съня изникнаха и револвери) И С РАДОСТ УБИХМЕ БОГОВЕТЕ“.10
Следваха две страници от „Старата Еда“ — мисля, от прорицанията на вьолвата. Бяха откъснати от някакво луксозно издание, текстът беше напечатан с едри червени букви на скъпа хартия, много неикономично:
„Края на боговете“ в последния стих беше подчертано с нокът. Текстът на втората страница беше също толкова мрачно-многозначителен:
Всичко останало беше в същия дух. Повечето неща в папката по един или друг начин бяха свързани със северния мит. Най-мрачно впечатление ми направи черно-бялата снимка на немската подводница „Нагълфар“ — така в скандинавската митология се нарича корабът на бог Локи, направен от нокти на мъртъвци. Името беше подходящо за подводница от Втората световна война. Небръснатите чорлави членове на екипажа, които се усмихваха от мостика, бяха симпатични и приличаха на подразделение на съвременните „зелени“.
Към края на папката бележките на листовете ставаха все по-малко, все едно този, който ги беше чел и бе мислил над събраните материали, бързо бе почнал да губи интерес или, както се изразява Борхес в друг разказ, „някакво благородно нетърпение“ му пречеше да допрегледа материалите. Но установката на събралия всичко това беше сериозна, особено по мерките на нашето меркантилно време („век на мечове и брадви“, както го определяше един от подшитите откъси, „време на прокълнато богатство и превелико блудство“).
Последен в папката беше лист от ученическа тетрадка, прибран с цел да не се повреди в прозрачно найлоново джобче. На листа имаше нещо като посвещение:
