Върколашки метаморфози полностью

Затворих папката, затиснах я пак с Моника и продължих огледа. И изобщо не се учудих, когато до уредбата намерих няколко компактдиска с различни изпълнения на една и съща опера:

Следващият интересен обект, който ми попадна пред очите, беше дебела сива папка. Лежеше на пода между стената и дивана — все едно някой я беше чел вечерта и като е заспал, я е изпуснал. На корицата пишеше:

Изобщо не свързах това странно име с историята на лудия шекспировед, която ми беше разказал Павел Иванович. Мислите ми поеха по съвсем друг маршрут — реших, че това е поредното доказателство за мощта на американското културно влияние. Superman, Batman, още два-три такива филма и умът сам започва да клишира реалността по тяхно подобие. Та какво да противопоставим на това, помислих си? Проект „Говнянски“? Че кой ще тръгне да работи по него по цяла нощ за една мизерна заплата? Нали заради всичките тия говна с евтини костюмчета загина съветската империя. На човешката душа й трябва красива опаковка, а руската култура не я предвижда и това положение на нещата се нарича духовност. Оттук и всички беди…

Изобщо не отворих папката. Секретните документи ме изпълват с отвращение още от съветско време: полза никаква, а само си създаваш проблеми, та дори да имаш много влиятелни приятели в службите.

Вниманието ми беше привлечено от няколко странни графики, закачени на стените — руни, нарисувани може би с широка четка, а може би и с лапа. По нещо напомняха китайската калиграфия — най-грубите и най-експресивните й образци. Между две от тези руни беше закачена клонка имел, което ставаше ясно от надписа — иначе приличаше на суха заострена пръчка.

Интересно беше и изображението на килима: бой между лъвове и вълци — вероятно копие на римска мозайка. На единствената лавица за книги имаше главно тежки албуми („The Splendour of Rome“, „The New Revised History of the Russian Soul“, „Origination of Species and Homosexuality“)12 и по-обикновени, за автомобили и оръжие). Впрочем, знаех, че книгите на такива лавици изобщо не отразяват вкусовете на стопаните, понеже ги подбират дизайнерите по обзавеждането.

Приключих с огледа и отидох до стъклената врата към покрива. Гледката беше красива. Далече долу тъмнееха дупките на дореволюпионните дворове, облагородени от реставрация. Над тях стърчаха няколко нови сгради с фалическа архитектура — бяха се опитали да ги вкарат в историческия ландшафт плавно и меко, в резултат от което изглеждаха като намазани с вазелин. По-нататък Кремъл величествено издигаше към облаците древните си увенчани със златни топки грездеи.

Как само изкриви възприятието ми за света проклетата ми работа, помислих си. Впрочем наистина ли го беше изкривила чак толкова? На нас, лисиците, ни е все едно — ние минаваме между капките на живота. Но да си човек тук е трудно. Само крачка встрани от секретния национален гещалт — и тази страна ти го нахендря. Това е теорема, доказвана от всяка проследена докрай съдба, колкото и да лустросваме ежедневния празник на живота. Това поне го знам, нагледала съм му се. Защо става така ли? Имам някои догадки, но няма да зачеквам тази тема. Вероятно хората тук не се раждат току-така, ох, не току-така се раждат… И никой не може да помогне на никого. Може би затова московските залези винаги ме изпълват с тъга?

— Чудесна гледка, нали?

Обърнах се. Той стоеше пред асансьора с натъпкан найлонов плик. На плика имаше зелена змия, увила се около медицинска чаша.

— Йод нямаше — каза притеснено. — Дадоха ми фуксидин. Казаха, че било същото, само че оранжево. Мисля, че ще е даже по-добре — няма да ти личи под опашката…

Досмеша ме и се обърнах към прозореца. Той дойде и застана до мен. Известно време мълчаливо гледахме града.

— През лятото е много красиво — каза той. — Пуснеш си Земфира, гледаш и слушаш: „Сбогом, сбогом, мой любими граде… почти попаднах в хрониките твои…“ Тя каква е била — хронична алкохоличка? Или наркоманка?

— Не ме заглавиквай.

— Май се пооправи, а?

— Искам да се прибера вкъщи — казах.

— Ами…

И кимна към плика.

— Благодаря, ще мина и без фуксидин. Като ти докарат ранения Шчорс, лекувай си него. Тръгвам.

— Михалич ще те закара.

— Не ти ща Михалича, сама ще се прибера.

Вече бях до асансьора.

— Кога мога да те видя? — попита той.

— Не знам — казах. — Ако не умра, обади се след три-четири дни.

След съвкупление всяко животно е тъжно — така казвали древните римляни. Освен лисицата, бих добавила аз. И освен жената. Сега вече го знаех със сигурност.