Не искам да кажа, че жената е животно. Съвсем напротив — мъжът е много по-близо до животните във всичките си прояви: издаваните миризми и звуци, типа телесност и методите на борба за лично щастие (без да се спираме на това какво именно смята за щастие). Древният римлянин обаче, който метафорично е описал настроението си след любовния акт, очевидно е бил толкова органичен сексуален шовинист, че просто не е отчитал жената, а това ми налага да възстановя справедливостта.
По принцип тази крилата фраза може да има най-малко поне четири обяснения:
1) римляните не са броели жената дори за животно.
2) римляните са смятали жената за животно, но са се сношавали с нея по такъв начин, че на жената наистина й се е стъжнявало (Светоний например разказва, че законът забранявал девственици да се убиват чрез удушаване, така че преди екзекуцията палачът ги обезчестявал — е как да не ти се стъжни?).
3) римляните не са смятали жената за животно, а са смятали за животно само мъжа. За този благороден възглед може да им се простят много неща — освен тия увърталия с девствениците и душенето, разбира се.
4) римляните не са имали склонност нито към жените, нито към метафорите, а към домашните животни и птици, които пък не са споделяли влечението им и не са можели да скрият чувствата си.
Във всяко от тези обяснения може да има частичка истина — все пак всичко става за няколко века империя. Но аз бях щастливо животно.
През последните хиляда и петстотин години имах старомомински комплекс — не спрямо хората, разбира се, тяхното мнение ми е абсолютно безразлично, а в нашето малко лисиче комюнити. Понякога ми се струваше, че ми се присмиват зад гърба. И тези ми мисли не бяха неоснователни — всичките ми сестрички бяха изгубили девствеността си още в древността, при най-различни обстоятелства. Най-интересна е историята на сестрицата Ий — нея един номадски главатар я наби на кол и тя честно изобразяваше агония цели три денонощия. Успя да избяга в степта чак когато номадите се изпонапиха. Мисля, че точно тук са корените на неукротимата й омраза към аристокрацията, омраза, която вече толкова векове се проявява в какви ли не причудливи гаври…
И все пак ми беше малко тъжно. Както казваше през деветнайсета година една моя дружка тротоарка, гимназистката Маша от Николаев, човек два пъти в една риза не влиза. За мой срам аз дълго не я разбирах, мислех, че се оплаква от това, че няма къде да се изкъпем, а Машенка имаше предвид моминската риза, добрия ангел, който отлита от нас, когато изгубим девството си. Но тъгата беше светла и като цяло настроението ми беше отлично.
Вярно, помрачаваше го едно подозрение. Имах чувството, че с мен са направили същото, което цял живот съм правила с другите. Може би всичко това просто ми беше внушено? Това си беше чиста параноя — ние, лисиците, не се поддаваме на хипноза. И все пак ме измъчваше някаква смътна тревога.
Не разбирах превъплъщението, което стана с Александър. При лисиците също има супрафизическа трансформация, за която ще разкажа по-късно. Но тя никога не е толкова силна — това, което направи Александър, беше побъркващо. Владееше древна тайна, която лисиците вече са забравили, и знаех, че дълго ще се връщам към нея в мислите си.
Освен това ме беше страх, че загубата на девствеността ще се отрази на способността ми да създавам илюзии. Нямах основание за подобни опасения, но ирационалният страх е най-натрапчив. Знаех, че няма да се успокоя, докато не проверя силите си. Затова, когато телефонът ми иззвъня, веднага реших да приема поръчката.
Клиентът говореше като притеснителен студент от провинцията, събрал парички за ритуала сбогуване с детството. Но нещо в гласа му ме накара да проверя изписания на екранчето ми номер в базата данни в компютъра ми. Оказа се, че се обаждат от най-близкото милиционерско отделение. Ченгетата очевидно ме канеха на съботник за първа пролет. Не понасях това мероприятие още през съветско време, но днес реших да се напъхам в бърлогата на звяра доброволно — като ще се Проверявам, да се проверявам.
Бяха трима. В отделението нямаше баня, така че ми се наложи да се готвя за битката в клозета с пукната чиния, която ярко ми припомни одеската ЧК през революционните години (над точно такива чинии прострелваха враговете в тила, за да не цапат пода с кръв). Страховете ми, разбира се, се оказаха неоснователни — и тримата милиционери потънаха в транс още щом си вдигнах опашката. Можеше да си тръгна към конноспортния комплекс, но ми хрумна една интересна идея.
