Щом пратих писмото, зазвъня мобилният ми телефон. Номерът не се изписа и сърцето ми трепна. Знаех кой се обажда още преди да чуя гласа му.
— Здрасти — каза Александър. — Каза три-четири дни, но това е прекалено много. Мога ли да те видя утре? Поне за пет минутки?
— Можеш — казах, преди изобщо да помисля.
— Значи ще пратя Михалич. Той ще ти звънне. Целувам те.
Вратата на асансьора се отвори и двамата с Михалич влязохме в пентхауза. Александър — с генералската униформа — седеше на един фотьойл и гледаше телевизия. Обърна се, но не заговори на мен, а на Михалич:
— Пак се осрахте, а? — Каза го весело и кимна към огромния течнокристален екран, на който вървяха едновременно два канала — по едната половина на екрана търчаха бели и червени футболисти, а на другата Аслан Удоев, с лепенка на челото, дуднеше нещо в тъмнолилавата си брада; приличаше на Карабас Барабас.
— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант — отговори притеснено Михалич. — Осрахме се. Целият отдел.
— Без мръсотии пред дамата.
— Слушам.
— Какво стана?
— Не е ясно. Непредвидени смущения. Вероятно от сигнала за точно време.
— Да де — каза Александър. — Стане ли белята, винаги прехвърляте всичко на техническия отдел.
— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант.
— Не ви ли е жал за изпълнителя?
Михалич махна с ръка.
— Шекспироведи купища, другарю генерал-лейтенант. Шекспировци си нямаме, да го еба.
— Предупредих те, Михалич, без мръсотии.
Михалич хвърли поглед към мен, после каза:
— Слушам. Да изготвя ли докладна?
— Не ми трябва докладна. Който се е издънил, той да му мисли. Знаеш, че не обичам бумащината. На хартия всичко е наред, обаче в живота… — Александър кимна към екрана — виждаш какво става.
— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант.
— Свободен си.
Александър изчака Михалич да излезе, после стана и дойде при мен. Знаех, че не иска да проявява чувствата си пред подчинения си, но все пак се направих на обидена и когато сложи ръка на рамото ми, се дръпнах.
— Можеше поне да ме поздравиш. Пък после да си говорите за мача с тоя тип. И изобщо — изключи го тоя телевизор!
Удоев вече го нямаше на екрана — на мястото му се беше появил някакъв млад педал с тротинетка и викаше възторжено:
— Напред с младежкия отбор на „Марлборо“!
В следващия миг изгасна.
— Извинявай — каза Александър и сложи дистанционното на масичката. — Здрасти.
— И що за език е това? Като на пиян хамалин!
— Моят? — Той се изплези. — Такива ли са на пияните хамали?
Усмихнах се. Няколко секунди мълчахме и се гледахме.
— Как си? — попита той.
— По-добре, благодаря.
— А каква е тази кошничка?
— Нося ти я — казах срамежливо.
Той я взе и смъкна хартията, с която я бях завила.
— Пирожки? — И ме погледна с недоумение. — Защо пък пирожки?
Сведох очи.
Челото му бавно се изглади.
— Чакай-чакай… Затова ли си с тая червена шапка? А-ха-ха-ха!
И без да спира да се смее щастливо, ме прегърна и в следващия миг се озовахме един до друг на дивана. Направи го толкова бързо и толкова естествено, че дори не успях да възразя, въпреки че мислех малко да се поопъвам. Не съм сигурна, впрочем, че наистина го исках.
— Също като в оня виц — каза той. — За вълка и Червената шапчица. Червената шапчица пита: защо са ти толкова големи очите? Вълкът казва: за да те виждам по-добре. Червената шапчица пита: а защо са ти толкова големи ушите, Вълчо? За да те чувам по-добре. Ами защо ти е толкова голяма опашката? Това не е опашка, рекъл вълкът и се изчервил…
— Пфу!
— Не е ли смешно?
Вдигнах рамене.
— Просто е неправдоподобно. Вълкът да се изчерви. Нали муцуната му е космата. Дори да се изчерви, няма да му личи.
Александър като че ли се замисли, после се съгласи:
— Всъщност да де. Обаче това е виц.
— Добре че поне от вицовете знаеш коя е Червената шапчица — казах. — Почти си мислех, че няма да разбереш намека.
— Е, не съм чак толкова тъп. И аз чета книги.
— За възпитанието?
Той се изчерви — като във вица.
— Извинявай, ако съм бил невъзпитан. Всъщност вече ти се извиних. Колкото до книгите — наистина чета. Всеки ден.
И кимна към масичката, където имаше някакво криминале — „Вампири с пагони“.
— Интересна ли е?
— Не особено.
— Защо я четеш тогава?
— Искам да разбера защо й е такова заглавието. Нали проверяваме всичко и всички.
— Кои сте тия, дето проверявате всичко и всички?
— Няма значение — каза той. — Това няма отношение към литературата.
— Криминалетата също нямат отношение към литературата.
— Не ги ли обичаш?
Завъртях глава.
— Защо?
— Защото са скучни. Още от първата страница разбираш кой е убиецът и защо е убил жертвата.
— Сериозно? Ако ти прочета първата страница на тия „Вампири“, ще ми кажеш ли кой е убиецът?
— И без да ми я четеш, ще ти кажа. Авторът. За пари.
— Хм… Всъщност Да. Ами кое тогава е литература?
— Марсел Пруст например. Или Джеймс Джойс.
— Джойс? — Той се попремести към мен. — Дето е написал „Одисей“? Опитах да я чета. Пълна скука. Честно, наистина не разбирам защо се пишат такива книги.
— Как така?
— Ами „Одисей“ например. Никой не го чете. Прочели са го трима души и после цял живот се хранят от това пишат статии и ходят по конференции. Никой друг не я е прочел тая книга.
