— Виж какво — казах и хвърлих „Вампирите“ на пода. — Ценността на една книга не се определя от това колко хора са я прочели, Гениалността на „Джокондата“ не зависи от това колко посетители минават покрай нея за една година. Великите книги имат малко читатели, понеже, за да ги прочетеш, трябва да положиш усилия. Но именно от тези усилия се ражда естетическият ефект. Литературният фастфуд никога не може да даде нещо подобно.
Той ме прегърна през раменете.
— Вече те помолих да говориш по-простичко.
— Съвсем простичко мога да го кажа така. Четенето е общуване, а кръгът, в който общуваме, ни прави онова, което сме. Представи си, че си шофьор на тир. Книгите, които четеш, са като хората, които качваш на стоп. Ако качваш културни, умни хора — и ти ще станеш умен. Ако качваш простаци — и ти ще станеш простак. Да четеш криминалета е като… като да качиш някоя тъпа проститутка само заради един минет.
— Та значи кого да качвам? — попита той и ми бръкна под блузката.
— Трябва да четеш сериозни, умни книги, без да жалиш нито усилия, нито време.
Ръката му замря на корема ми.
— Аха — каза той. — Значи, ако съм тираджия, трябва да кача някой плешив лауреат на шибанобеловата награда, та две седмици да ме чука в гъза, докато внимавам да не вляза в насрещното платно. Правилно ли те разбирам?
— Е, така опошляваш всичко — казах и млъкнах.
Хм, сама бях използвала примера с минета в камиона, за който насмалко да убия бедния Павел Иванович. По-глупаво нещо от презрителните ми думи за проститутките пък едва ли можеше да се измисли — нали Александър знаеше каква съм. Оставаше ми да се надявам, че всичко това може да мине за смирение. Ако се съдеше по онова, което последва, май мина.
Ние, лисиците, имаме един сериозен недостатък. Ако ни кажат нещо, което се набива в ума, почти винаги го повтаряме в разговорите си с другите, без значение дали е глупаво, или умно. За жалост нашият ум е съшият симулатор като кожената торбичка-хуеуловител под опашката ни. Той не е истински „орган на мисълта“ — това не ни е нужно. Да мислят хората по време на героичния си слалом от мястото, от което излизат, до гроба. Лисичият ум е просто тенисна ракета, с която можем до безкрай да отбиваме топката на разговора по каквато и да било тема. Ние връщаме на хората взетите от тях назаем съждения — отбиваме ги под друг ъгъл, ниско, високо, както дойде.
Скромно ще отбележа, че моята симулация почти винаги е по-добра от оригинала. Ако ще продължаваме аналогията с тениса, справям се отлично с всички трудни топки. Вярно, топките в главите на хората са трудни до една. Не ми е ясно едно — кой ги подава? Някой от хората ли? Или подаващият трябва да се търси някъде съвсем на друго място, което всъщност изобщо не е място?
Ще трябва да изчакам да поговоря с някой наистина умен човек. Тогава вече ще видим къде ще забия топката. Между другото, точно по този начин се уча вече от над хиляда години.
Докато мислех за тези неща, той вече беше успял да ми свали блузката. Не се дърпах, само страдалчески вдигнах кранчетата на веждите си, като малка балеринка, насилвана за пореден път по пътя към театъра от огромен рижав есесовец. Какво да се прави, другари, окупация…
Вярно, днес балеринката се беше подготвила за срещата. Бях с бельо — бели дантелени бикини, в които бях изрязала с ножици дупка за опашката си, и три еднакви дантелени сутиена размер нула. Двата ми долни чифта цицки бяха голи, но те пък си се крепяха сами, всъщност едва се подаваха от тялото ми. Планът ми естествено не беше да оправдавам очакванията на вълка. Всичко това беше просто постмодернистка ирония по повод на ставащото, вариация на темата Звяр, върху която той се беше разпрострял надълго и нашироко при предишната ни среща.
Не знаех дали закачката ми ще му хареса и малко се вълнувах. Хареса му. И то толкова много, че той веднага почна да се трансформира.
Този път не бях толкова уплашена и успях по-добре да видя какво става. Отначало изскочи сивата рошава опашка. Изглеждаше доста сексуално — все едно се разгъна пружина, която той вече не можеше да удържа в гръбнака си. После тялото му се изви, а опашката и главата се дръпнаха една към друга като краища на лък, натегнат от невидима тетива. И после той обрасна с козина.
Думата „обрасна“ не е най-подходящата. Всъщност кителът и панталоните му се превърнаха в козина, а пагоните и лампазите, все едно нарисувани с гваш върху нея, докато е била още мокра, с изсъхването й щръкнаха в хиляди твърди косъмчета.
Едновременно с това той по някакъв съвсем естествен начин се разшири и наедря. В природата няма такива огромни вълци, той повече приличаше на отслабнал мечок. Тялото му обаче беше истинско, физично и плътно — усетих тежестта му, когато затисна ръката ми с лапа; ръката ми потъна в дивана.
— Ще ме смачкаш, вълк с вълк! — писнах и той си махна лапата.
Очевидно усещането за собствената му сила и за моята слабост го възбуждаше. Той наведе над мен чудовищната си паст (дъхът му беше горещ, но сладък, като на бебе) и поред прехапа трите ми сутиена, смъкваше ги със страховитите си космати пръсти.
