Дочетох писмото и поклатих глава. На някого скоро щеше да му се стъжни. Емотиконът :-=), приличаше ми на усмивката на военнопрестъпника Хитлер, при Ий Хуй означаваше, че е намислила нещо гадно и жестоко. Впрочем какво друго можеше да се очаква от най-безмилостната лисица от нашето котило? Тя си е такава във всичко, казах си. Молиш я за помощ, а тя ти казва да си си мислела за нещо друго. Облаците били въображаеми, моля ви се…
От друга страна, може би пък беше права? Понеже ситуацията не беше толкова скапана, както си мислех до вчера. В мен напираше желанието да разкажа на някого за принудителната си връзка. Но на кого? Можех, разбира се, да си излея душата пред някой шофьор на такси и после да го накарам да забрави всичко чуто. Обаче е опасно, докато те возят. Не, трябваше да изчакам да дойде Ий Хуй. Тя щеше да ме изслуша внимателно. И освен това толкова векове ми се беше подигравала, че съм девствена, че щеше да е приятно да й натрия носа. Въпреки целия си разгулен живот тя никога не беше имала такива любовници, ако не броим един якши през шестнайсети век. Но дори той в сравнение с Александър изглеждаше жалък…
И тогава се освестих — писмото на Ий ми напомни за най-важното.
Отдавна го знаех: моментът, когато те преизпълват житейските възторзи или тъга, е най-доброто време да се упражняваш. Изключих компютъра и проснах на пода поропластовото килимче. Страхотно е за медитация, жалко, че в древността нямаше такива. Сложих отгоре му натъпканата с елдени шлюпки възглавничка и седнах на нея в поза лотос, опашката си я нагласих на пода зад мен.
Духовната практика на лисиците включва „съзерцание на ума“ и „съзерцание на сърцето“. Реших да почна медитацията от съзерцанието на сърцето. В тази техника сърцето има само метафорична роля, впрочем. Въпрос на превод: китайският йероглиф „син“ има много и различни Значения, така че най-точното определение може би би било „съзерцание на съкровената същност“. От практическа гледна точка най-правилно е да наречем тази техника „дръпване на опашката“.
Ако дръпнете за опашката куче или котка, ги боли, това го знае всяко дете. Но ако дръпнете силно за опашката лисица, става нещо недостъпно за ума дори на най-умната безопашата маймуна. Във въпросния момент лисицата усеща цялата тежест на всичките си гадни номера. Понеже нали ги прави именно с помощта на опашката си. И понеже всяка лисица, освен най-големите некадърници, е правила безброй гадни номера, резултатът е чудовищен удар от страна на съвестта, придружен от ужасяващи видения и смайващи прозрения. Просто ти се отщява да живееш. През останалото време съвестта изобщо не ни тревожи.
Всичко зависи от силата на дръпването и от внезапността му. Когато например се случи да си закачим опашката в някой трънак, докато ловим кокошки (за това ще разкажа по-късно), също изпитваме леки угризения на съвестта. Но когато тичаме, съответните ни мускули са напрегнати и затова ефектът не се проявява толкова силно. Същността на практиката „съзерцание на сърцето“ пък е тъкмо в това силно да се дръпнеш за опашката в момент, когато всички опашни мускули са максимално отпуснати.
Нещата обаче не са толкова прости, колкото изглеждат. Всъщност „съзерцанието на сърцето“ не може да се отдели от „съзерцанието на ума“, защото за правилното изпълнение на тази техника съзнанието трябва да се раздели на три независими потока:
1) първи поток на съзнанието — умът си спомня всичките си прегрешения от незапомнени времена.
2) втори поток на съзнанието — умът спонтанно и внезапно кара лисицата да се дръпне за опашката.
3) трети поток на съзнанието — умът рационално наблюдава отстрани първите два потока и самия себе си.
Тъкмо третият поток на съзнанието е, макар и съвсем приблизително, същината на техниката „съзерцание на ума“. Всичките тези практики са предварителни, те трябва да се прилагат хиляда години, преди да се премине към главната, която се нарича „опашката на пустотата“ или „искреност“. Това е тайна практика и с нея не са наясно дори лисиците, които, също като мен, отдавна са изкарали хилядагодишния подготвителен цикъл.
И така, седнах в поза лотос и сложих лявата си ръка на коляното си, а дясната — на опашката. Съсредоточих се и започнах да си спомням миналото си — тоест онези негови пластове, които обикновено са скрити от мен от потока ежедневни мисли. И изведнъж, съвсем неочаквано, дясната ми ръка ме дръпна. Опашката ме заболя. Но тази болка не беше нищо в сравнение с потока разкаяние, ужас и срам за всичко, което бях правила, който ме заля с такава сила, че чак се разплаках.
Лицата на хората, които не бяха преживели срещата си с мен, се понесоха пред очите ми като жълти листа зад прозореца в есенна буря. Появяваха се само за частица от мига от небитието, но тази частица беше достатъчна, та да ме погледнат с очи, пълни с недоумение и болка. И аз ги гледах, и си спомнях миналото, и сълзите се стичаха по страните ми, и разкаянието късаше сърцето ми.
