— В „Cosmopolitan“. Чакай, искам да те питам нещо. Лошо ли е, че гърдите ми са малки?
— Напротив, много ми харесват — каза той. — Искам да ги целувам до безкрай.
Стори ми се, че говори малко завалено, все едно челюстите му са се схванали. Така ставаше преди трансформацията. Въпреки обнадеждаващото му заявление „до безкрай“, това ставаше рядко. Впрочем горещият му вълчи език… Но няма да прекрачвам границите на приличието, читателят и сам ще разбере.
Всичко стана още преди да ми свали бикините — сексуалната възбуда включи тайнствения механизъм на метаморфозата му. След по-малко от минута пред мен стоеше ужасен и прекрасен звяр, който впечатляваше въображението най-вече с любовния си инструмент. Така и не можех да повярвам, че торбичката ми симулакрум наистина е способна да поеме този чук на вещиците.
Когато се превръщаше във вълк, Александър губеше способността си да говори. Но разбираше всичко, което казвам — без да гарантирам, естествено, че вълчето разбиране е тъждествено на човешкото. Оставащите му комуникативни способности не стигаха за изразяване на сложни чувства, но все пак можеше да отговаря утвърдително или отрицателно. „Да“ беше глухо късо ръмжене:
— Р-р-р!
А „не“ беше нещо средно между вой и прозявка:
— У-У-У!
От това „у-у-у“ малко ме досмешаваше — горе-долу такъв звук издава затворено на балкона в най-голямата жега куче. Но не му го казах.
Ръцете му се превръщаха всъщност не във вълчи лапи, а във фантастични крайници на кинематографичен марсианец. Не можех да повярвам, че тези неща са способни да докосват нежно, въпреки че го знаех от опит.
И затова, когато ги сложи на корема ми, както винаги, изтръпнах.
— Какво искаш, сивчо — попитах. — Да се обърна на една страна ли?
— У-у-у!
— По коремче?
— У-у-у!
— Да се надупя?
— Р-р-р!
— Добре, само полекичка. Нали?
— Р-р-ррррррр-р!
Не бях съвсем сигурна, че това последно „ррр“ означава „да“, а не е просто „ррр“, но въпреки това направих това, което искаше. И веднага съжалих: той ме сграбчи с лапата си за опашката.
— Ей — възкликнах. — Пусни ме, чудовище!
— У-У-У!
— Сериозно, пусни ме — повторих жално.
— У-у-у!
И тогава стана онова, от което най-много ме беше страх — той ме дръпна за опашката. Не силно, но достатъчно, за да си спомня сикха от „Национал“. А когато ме дръпна малко по-силно, се почувствах толкова виновна за съдбата на този човек, че изхлипах.
Александър не ме дърпаше за опашката нарочно. Просто я държеше, при това доста нежно. Но тласъците му ме избутваха напред и резултатът беше все едно се опитваше да ми я отскубне. Напрягах всичките си мускули, но силите ми не бяха достатъчни. С всеки тласък и всяко дръпване вълни непоносим срам заливаха душата ми. Но най-ужасното беше, че срамът не само изгаряше душата ми, но и се смесваше в едно цяло с удоволствието, което изпитвах.
Беше нещо невъобразимо — наистина отвъд доброто и злото. Едва сега разбрах в какви съдбовни бездни е блуждал Дьо Сад, който винаги ми се беше струвал смешен и префърцунен. Не, той изобщо не беше нелеп — просто не беше намерил точните думи, за да предаде природата на кошмара си. И аз знаех защо — такива думи в човешкия език просто няма.
— Спри — прошепнах през сълзи.
— У-у-у!
Но в сърцето си не знаех какво искам — да спре или да продължава.
— Спри — повторих задъхано, — моля ти се!
— У-у-у!
— Да ме убиеш ли искаш?
— Р-р-р!
Не можех да се сдържам повече и се разплаках. Но сълзите ми бяха сълзи на наслада, чудовищно срамна — и прекалено омайваща, за да се откажеш от нея доброволно. Скоро изгубих представа какво се случва — възможно и съзнание. Следващото, което си спомням, беше как Александър се е навел над мен, вече в човешкия си образ. Беше притеснен.
— Заболя ли те?
Кимнах.
— Извинявай…
— Обещай ми едно нещо — прошепнах. — Обещай ми, че никога вече няма да ме дърпаш за опашката. Никога, чу ли?
— Честна офицерска — каза той и сложи ръка на орденската си лентичка. — Много ли те заболя?
— Много ме беше срам — прошепнах. — Знаеш ли, правила съм много неща, за които не искам да си спомням. Направила съм много зло на хората…
Лицето му внезапно се стегна.
— Недей — каза той. — Моля те, недей. Не сега.
Ние, лисиците, обичаме да ходим на лов за английски аристократи и кокошки. За английски аристократи ходим на лов, защото английските аристократи ходят на лов за нас, така че си е въпрос на чест. А кокошки ловим за душата. Всеки вид лов си има пламенни привърженички. От моя гледна точка ловът на кокошки има няколко сериозни предимства:
1) ловът на английски аристократи е източник на лоша карма, която си навличаш с убийството на дори най-безполезния човек. От кокошките кармата не е кой знае колко тежка.
2) за да ловуваш аристократи, трябва да ходиш в Европа (макар че според някои най-доброто място за такъв лов са трансатлантическите лайнери). На лов за кокошки можеш да ходиш навсякъде.
3) при лова на английски аристократи при гасилите няма физически промени. А при лова на кокошки става нещо, което малко прилича на трансформацията на върколаците — временно се уподобяваме на дивите си роднини.
