Аз вече от много години не ходя на лов за английски аристократи и изобщо не съжалявам за това. Виж, ловът на кокошки си го обичам и до днес.
Трудно е да се обясни с думи какво носи ловът на кокошки. Когато, изскочила от дрехите и обувките, яростно се отблъскваш с три лапи от земята, а с четвъртата притискаш кокошчицата към гърдите си и сърцето й бие в унисон с твоето, и размитите от скоростта зигзаги на пътя свободно летят през изпразненото ти съзнание… В такъв миг ясно виждаш, че и ти, и кокошката, и дори крещящите ти преследвачи сте всъщност части от едно непостижимо цяло, което слага маски и играе на криеница със самото себе си… Иска ми се да вярвам, че и кокошката изпитва същото. Ако ли пък не, ще дойде време, когато непременно, непременно ще разбере!
Основните принципи на лова на кокошки са:
1) приближаваш се към кокошарника в образа на разкошна светска гърла — с вечерна рокля, на високи тънки токчета. Роклята трябва максимално да ограничава движенията и да се асоциира с рекламите по лъскавите списания.
2) трябва да привлечеш вниманието на стопаните на кокошарника — непременно да видят как изисканата гостенка краде кокошката.
3) не трябва да бягаш от вбесените си преследвачи прекалено бързо, но не бива и да е прекалено бавно — главната задача на лова е по-дълго време да са сигурни, че могат да настигнат крадлата.
4) когато преследвачите капнат и вече не могат да те преследват (а също и в случаите, когато изпаднат в шок от ставащата пред очите им трансформация), трябва с особено махване на опашката да изтриеш спомените им за случилото се и да пуснеш кокошката на свобода.
Последното допълнение си го въведох сама. Само не ме питайте какво ще прави кокошката с тази свобода. От друга страна, няма пък да й отхапвам главата, нали? Е, случва се понякога на някоя кокошка да й се пръсне сърцето от страх. Но нима за еволюцията й би било по-добре да свърши живота си в тенджерата?
Някои от нас простират същата логика и върху английските аристократи, но лично аз не съм съгласна — теоретично всеки английски аристократ може в тази живот да стане Буда и не бива да го лишаваме от този шанс заради собственото си забавление.
Деветдесет процента от лова на аристократи са си скучни социални упражнения, почти същите като официална чайна церемония. Но понякога най-изпадналите от сестрите ми, с които не искам да имам нищо общо, се събират на глутница и правят хайки, при които изведнъж с живота си се прощават много английски аристократи. Случващото се е наистина живописно, а съпътстващата халюцинация може да се изживява едновременно от хиляди хора — като историята с „Титаник“ или така наречената битка при Ватерлоо. Най-шокиращите подробности обаче остават скрити за публиката.
Разбирам, трудно е да се повярва, че са възможни такива ужасяващи масови лъжи, но обяснението е следното: когато една и съща халюцинация се прави едновременно от няколко лисици, силата й се увеличава пропорционално на куба на броя им. Тоест едно и също внушение, правено едновременно от три лисици, е почти трийсет пъти по-силно от илюзията, която всяка от тях може да направи самостоятелно. Това се постига чрез тайни методики и практики — отначало лисиците се учат да си представят заедно предмет, който са виждали, после предмет, който не са виждали, после карат другите да възприемат предмети, които не съществуват, и така нататък. Техниката е сложна и усвояването й изисква няколко столетия. Но ако се съберат десет или дори двайсет лисици, които я владеят… Не знам дали си представяте на какво са способни.
Ще попитате — защо при това положение лисиците не управляват света? Причините са две:
1) лисиците не са толкова глупави, че да се нагърбват с такова бреме.
2) лисиците са много егоистични и не могат да се споразумеят дълго да правят нещо заедно — освен да ловуват съвместно английски аристократи.
Днес хората разполагат с много нови средства за проследяване и контрол и затова лисиците избягват да се намесват в човешката история и решават проблемите по по-прост начин. В северната част на Англия има няколко частни замъка, където се развъждат аристократи — от най-добрите производители — и се възпитават специално за лисичи лов: приплодът не е висок, но качеството е отлично. Подобни развъдници има в Аржентина и Парагвай, но условията в тях са ужасни и английските аристократи, които се развъждат там масово чрез изкуствено оплождане (засега при клонирането няма успехи), стават само за вертолетно сафари: говорят като гаучоси, пият текила на поразия, не могат да си нарисуват генеалогичното дърво дори от трети опит и преди смъртта си молят да им пуснат посветената на Че Гевара „Un Hombre“. Очевидно поне за няколко минути държат да се чувстват като портфейлни инвеститори.
