И в същото това време безметежно съзнавах, че случващото се е просто игра на отражения, вълнички по водите на разума, и че когато вятърът стихне и вълничките изчезнат, ще се види, че няма нито вятър, нито отражения, нито разум дори — а го има единствено ясния, вечния, всепроникващ взор, за който няма нищо истинско.
Това го практикувам от почти дванайсет века.
Още от самото начало с Александър без думи се разбрахме да не се питаме много. Аз не питах за неща, които той не можеше да ми каже, понеже се беше подписал, че са тайна, държавна и така нататък. Той пък не ми задаваше ненужни въпроси, понеже отговорите ми можеха да го поставят в двусмислено положение — ами ако се окажех китайска шпионка например?… Понеже нещата можеше да се представят и така — аз нямах руски паспорт, а само международен, фалшив.
Това положение не ми харесваше, понеже исках да си изясня много неща за него. Него пък очевидно също го измъчваше любопитство. Но се опознавахме постепенно, опипом — информацията идваше на хомеопатични дози.
Харесваше ми да го целувам по бузите, преди да се превърне в звяр (не се осмелявах да го целуна в устата, което беше странно, като се имаше предвид степента на близостта ни). Ласките ни, впрочем, бяха кратки — след няколко докосвания започваше трансформацията и целувките ставаха невъзможни.
Толкова векове целувката беше за мен просто част от внушението — а сега целувах аз, та макар и неумело… Приличаше на сън. Той често беше с марлената маска и трябваше да я смъквам. Един път я дръпнах рязко и казах:
— Може ли да не си я слагаш поне когато си с мен? На Майкъл Джексън ли ми се правиш?
— Заради миризмата е — каза той. — Маската е напоена с вещество, което спира миризмите.
— Защо, на какво ти мирише толкова? — попитах учудено. Бяхме до отворената врата към покрива (той не искаше да излиза от огледалното си убежище, може би го беше страх от снайперисти, или да не го снимат, а може би и от някоя мълния от висинето). Никакви миризми не долавях, ако не се броеше смогът откъм улицата.
— Мирише на всичко на света — каза той и се смръщи.
— В смисъл? — Не го разбрах.
Той се втренчи в бялата ми блузка и вдиша дълбоко през носа си.
— Ами тази блузка например — каза. — Преди тебе я е носила жена на средна възраст, слагала си е парфюм от египетски лотосов екстракт, сама си го е правила…
Помирисах си блузката. Не миришеше на нищо.
— Сериозно? — попитах. — Втора употреба е, купих я, понеже ми хареса бродерията.
Той пак я подуши.
— Разреждала е екстракта с менте.
— Какви ги дрънкаш?! — възкликнах. — Ще ме накараш да я изхвърля… Какво друго надушваш?
Той се обърна към отворената врата.
— Ужасно вони на бензин. Направо ми се пръска главата. Освен това вони на асфалт, на гума, на тютюн… И на нужници, на човешка пот, на бира, на готвено, на кафе, на пуканки, на прах, на боя, на лак за нокти, на понички, на вестници… Да продължавам ли?
— Миризмите не се ли смесват?
Той поклати глава.
— По-скоро се обгръщат една друга и се вмъкват една в друга. Като писмо в плик в джоба на палто, което е в гардероба — и така нататък. И най-ужасното е, че научаваш много неща, които изобщо не искаш да научиш. Дават ти да подпишеш някакъв документ например, а ти усещаш, че предния ден за малко са оставили върху него сандвич с уж телешки салам. Да не говорим, че усещаш и потта от ръката, която е писала този документ, мирише така, че веднага разбираш, че документът лъже… И така нататък.
— И как го усещаш това?
— С вълчето обоняние. Често го имам и в човешката фаза. Кофти е. Но пък ме спасява от различни вредни привички.
— Като?
— Като да пуша хашиш например. И особено да смъркам кокаин.
— Как така?
— Ами просто веднага мога да кажа колко часа куриерът си го е държал в задника, докато стигне от Колумбия до Баку. Да не говорим, че знам и колко пъти са му бъркали в…
— Стига — казах. — Разбрах.
— Най-важното е, че не знам кога ще ме налегне. Непредсказуемо е като мигрена.
— Бедничкият — въздъхнах. — Това е ужасно.
— Не е толкова ужасно — каза той. — Има и плюсове. Например много ми харесва как миришеш ти.
Стреснах се. Ние, лисиците, наистина излъчваме едва доловим аромат, но хората обикновено го мислят за парфюм.
— И на какво мириша?
— Всъщност не знам… На планина, на лунна светлина. На пролет. На цветя. На лъжа. Но не на долна лъжа, по-скоро на шега. Страшно ми харесва как миришеш. Мисля, че цял живот мога да вдишвам миризмата ти и винаги да намирам в нея нещо ново.
— Това е чудесно — казах. — Понеже много се притесних, като каза за блузката ми. Вече няма да си купувам нищо втора употреба.
— Няма проблем — каза той. — Но ще съм ти много благодарен, ако я свалиш.
— Толкова ли гадно мирише?
— Не. Изобщо не. Просто без блузка си по-хубава.
Помислих момент и в следващия смъкнах блузката презглава.
— Днес си без сутиени — засмя се той.
— Да — казах. — Четох, че когато една дама отива при кавалер, с когото ще… В смисъл, ако е готова за това, което ще стане… И не си слага сутиен, това е нещо като етикет.
— Къде си го чела пък това?
