Има и друга ловна школа, при която английският аристократ се подбира индивидуално и лисицата няколко години го преследва по последния му маршрут — става му любовница или съпруга и е до него чак до момента на истината, който, трябва да признаем, е наистина доста ужасен. Един ден, посред буря или в друг драматичен миг, лисицата му разкрива цялата истина и настърчава опашката си — но не за да му внуши поредната доза семейно щастие, а за да го убие… Това е най-сложният лов и изисква виртуозно социално майсторство. Тук никоя от нас не може да се сравнява с Ий Хуй, която от векове живее в Англия и е постигнала истинско съвършенство в този спорт.
Главното предимство на лова на кокошки е в ставащата с нас супрафизическа трансформация. Кокошката служи за жив катализатор, който ни помага да я извършим — за хилядите години културен живот ние почти сме изгубили това си умение и също като на Данте ни трябва водач в долните светове. Трансформацията не се получава винаги и при всички случаи е кратка, но усещанията от нея са толкова силни, че дни наред спомените за нея те подхранват.
Нещо подобно става с нас и при силна уплаха, но тогава процесът е неконтролируем. А изкуството на лова на кокошки се състои тъкмо в контролирането на страха. Трябва да допуснеш преследвачите достатъчно близо, за да се включат механизмите на вътрешната алхимия, които за няколко секунди те превръщат в хищен звяр, свободен от доброто и злото. За да не се освободиш изцяло от доброто и злото, естествено трябва да поддържаш безопасна дистанция. Взето заедно, всичко това е почти като сърфинг, обаче ако изгубиш равновесие, плащаш доста по-скъпичко. Но пък и положителните емоции са много по-силни — нищо не освежава душата така като рискът и преследването.
Понякога ме подгонват и кучета, но се отказват веднага щом разберат какво съм. Кучетата се поддават на внушение също толкова лесно като хората. Освен това имат специална система за оповестяване, нещо като интернет, основана на миризмите, така че новините сред тях се разпространяват бързо. Когато един мъжествен ротвайлер реши да попалува с мен, обаче биде изнасилен от двама братя кавказци (имам предвид кавказки овчарки), всички кучета в Битцевската гора почнаха да ме заобикалят отдалече. Кучетата са умни животни и могат да разберат причинно-следствената връзка между това, че някакъв си ротвайлер ръмжи и тича след изящна рижа спортистка, и факта, че два песа два пъти по-големи от въпросния ротвайлер внезапно решават, че той е мила волоока разгонена кучка.
Реших да взема Александър на лов не за да се изфукам. Трансформацията на лисиците по време на кокоши лов не стига толкова далеко, както това става с вълците, така че просто нямаше с какво да се фукам. Но ако супрафизическата ми промяна станеше пред очите на Александър, това щеше да е най-добрият начин да му кажа: „ние сме една кръв — ти и аз“. И това може би щеше да стопи останалото между нас недоверие и да ни сближи — поне така смътно се надявах.
Мястото за лова го бях избрала отдавна. Една от криволичещите из Битцевската гора пътечки извеждаше до дървена къща, в която живееше някакъв лесничей (не съм сигурна дали беше точно лесничей, но въпросният човек очевидно имаше някаква връзка с парка). До къщата имаше кокошарник — голяма рядкост в днешна Москва. Бях го видяла, докато карах колело из парка, и сега реших да се възползвам от находката си. Отначало обаче трябваше пак да проверя всичко и да набележа пътищата; за отстъпление. Посветих на велоразузнаването цял ден и установих следното:
1) кокошки в кокошарника имаше, хора в къщата — също; тоест и двата необходими за лова ингредиента бяха в наличност.
2) трябваше да бягам по пътя, който водеше в гората.
3) трябваше да успея да се откъсна от потерята, преди пътят да излезе от гората, защото от другата страна винаги имаше много хора, най-вече млади майки с колички.
Освен това открих как да стигна почти до самия кокошарник с кола — въпреки че къщичката на лесничея изглеждаше спотаена в гората, градът беше само на триста метра: безкраен строй шестетажни панелки. Записах си адреса на най-близката до кокошарника. Е, всичко за лова беше подготвено.
Велоразузнаването доведе до още един резултат. На връщане към къщи поех по непозната алея и се натъкнах на невероятно място, не го бях виждала дотогава. Голяма поляна насред гората, с наклон към реката. Беше изпъстрена с пътечки, а малко над реката имаше велосипеден трамплин — стръмен насип, отъпкан от хиляди и хиляди гуми. Не се осмелих да скоча, обаче се качих на върха и си представих какво ли е да се засилиш и да полетиш във въздуха. Не бях сигурна обаче, че ще мога да „кацна“.
