Близо до трамплина имаше странна скулптурна композиция. В земята бяха вкопани няколко сиви дънера с различна височина. Върховете им бяха одялани като лица на воини. Дънерите-воини бяха почти един до друг, а около тях имаше здраво сковани пейки. По периметъра имаше четири ориентирани по посоките на света П-образни врати, също сиви, от дебели напукани греди. Всичко заедно приличаше на дървен Стоунхендж, пострадал вече в битката с вечността: дърветата и гредите бяха пострадали от огньове, палени от местните хулиганчета. Но въпреки черните изгаряния и безбройните празни бирени шишета във всичко това имаше красота и даже някакво смътно величие.
Седнах на една греда, загледах червения кръг на слънцето (такива залези в Москва има само през май) и потънах в мисли за миналото. Спомних си един човек, когото бях срещнала преди повече от хиляда години — наричаха го Жълтия господин, по името на Жълтата планина, където беше манастирът му. Разговаряхме само една нощ, но съм запомнила този разговор завинаги — щом затворех очи, виждах лицето на Жълтия господин така ясно, все едно беше пред мен. А с толкова много хора съм се срещала ден след ден години наред — и не са оставили дори сянка в паметта ми… „Сестрицата Ий също познаваше Жълтия господин — помислих си. — Интересно дали си го спомня.“ Трябваше да я попитам.
И в този момент звънна мобилният ми телефон.
— Ало? — казах.
— Здрасти, рижавке.
Направо не повярвах на ушите си.
— Ий?! Да не повярваш. Тъкмо мислех за теб…
— Пък аз се чудех защо ме сърби опашката — засмя се тя. — Е, вече съм в Москва.
— Къде отседна?
— В хотел „Национал“. Утре в един свободна ли си?
Страхувах се да си нямам проблеми при влизането в „Национал“, но никой от охраната не ми обърна внимание. Може би обяснението беше, че ме очакваше подобна на шарфюрер от СС млада администраторка с табелка „Valued guest of Lady Cricket-Taylor“, която ме отведе до един от апартаментите лукс. Липсваше само почетен ескорт и оркестър.
Ий Хуй седеше на раирания диван в гостната на апартамента. Имах чувството, че вече съм се срещала в това помещение с клиент, може би бизнесмен от Южна Корея, а може би арабин оръжейник. Вероятно заради раирания диван. Такива дивани има в много апартаменти. Щом ме видя, Ий Хуй стана и нежно се прегърнахме. Тя ми подаде прозрачно найлоново пликче и каза:
— Подарък. Евтин е, но пък е изящен.
В плика имаше фланелка с британското знаме и с руско-английски надпис:
— Продават ги в Лондон — каза тя. — На всички езици. На руски обаче е особено мило.
И захихика. Не можах да се сдържа и също се разсмях.
Ий Хуй изглеждаше също като през двайсет и девета, когато дойде в Русия по линията на младия тогава Коминтерн. Само дето сега косата й беше още по-къса. Облечена — както винаги — неподражаемо.
През последните хиляда години стилът на Ий Хуй си е все същият — краен радикализъм, маскиран с утилитарна минималистичност. Завиждах на смелия й вкус — тя винаги изпреварваше модата поне с половин крачка. Модата е циклична и за толкова столетия сестрицата Ий се беше научила да се плъзга по вълните на циклите й с майсторството на професионален сърфист — по някакво чудо винаги успяваше да се намира в точката, чиито координати се опитват да налучкат всички модни дизайнери.
Та значи сега беше с умопобъркващ елек, наподобяващ огромен патрондаш с безброй разноцветни външни джобове, бродирани с арабски букви и с оранжев надпис „Ka-Boom“. Беше вариация по темата пояс на шахид, ушит от разкрепостен японски дизайнер. И същевременно страшно удобен — като си имаш такъв елек, изобщо не ти трябва чанта.
— Не е ли малко прекалено смело за Лондон? — попитах. — Не се ли възмущават?
— Англичаните ли? Глупости. Те си прахосват всичките сили да лицемерничат. Не им остава за омраза.
— Толкова ли е ужасно там?
Тя махна с ръка.
— На английски лицемерие е „hipocrisy“. Лично аз бих въвела нов термин — „hippopocrisy“, от хипопотам. За да обознача мащабите на проблема.
Не понасям, когато се подиграват с цели нации накуп. Според мен така правят или неудачниците, или онези, чиято съвест не е чиста. Ий обаче в никакъв случай не беше неудачница. Колкото до съвестта…
— Защо просто първа не се откажеш от лицемерниченето? — попитах.
— Защото ще е цинизъм. А не е ясно кое е по-лошото. Изобщо, в килера е тъмно и влажно.
— В килера ли? Какъв килер?
— Или шкаф, или гардероб — зависи от превода. Имам предвид английската душа. Прилича ми на килер. Те го наричат closet. Най-добрите англичани цял живот се опитват да се измъкнат оттам, но по принцип успяват чак в момента на смъртта си.
— Откъде знаеш?
— Как откъде? Виждам нещата отвътре. Нали и аз съм англичанка. Е, не чак съвсем — горе-долу колкото ти си рускиня. Може да се каже, че си рускиня, нали?
— По принцип да — съгласих се и тихичко въздъхнах.
— И на какво прилича руската душа?
Позамислих се.
— На кабина на камион. И шофьорът те е качил да му духнеш. А после умира и ти оставаш сама в кабината, а около тебе единствено безкрайната степ, небето и пътят. И изобщо не знаеш да караш…
