— А шофьорът още ли е в кабината, или…
Вдигнах рамене.
— Зависи. Както дойде.
— Ясно — каза Ий Хуй. — Значи е същото.
— Кое да е същото? — Не я разбрах.
— Ние имаме една пословица. „Everybody has his skeleton in the closet“. Лорд Байрон го е казал. Когато разбрал, че е убил хомосексуалиста у себе си.
— Горкичкият.
— Горкичкият ли? — Ий Хуй вдигна вежди. — Нищо не разбираш. Той цял живот мъчи и изтезава хомосексуалиста в себе си и го убива чак преди смъртта си, когато разбира, че и той скоро ще пукне. И значи всичките му стихотворения и поеми всъщност ги е написал въпросният хомосексуалист. Двама американски учени го доказаха, четох го. Това са те, англичаните! По-добре вашият ужас в кабината.
— Защо да е ужас? Според мен там има много красота.
— В какво? В скелета под тебе ли?
— Не — отвърнах. — В руската душа. Представи си — изобщо не можеш да караш, а наоколо — степ и небе. Обичам Русия.
— И какво толкова й обичаш?
Известно време обмислях въпроса й. После отговорих, без да съм много сигурна:
— Руския език.
— Права си — каза Ий Хуй, — че си внушаваш това чувство. Иначе щеше да ти е непоносимо да живееш тук. Като на мен в Англия.
Протегна се като котка, погледна в нищото и в очите й се мярна нещо лениво-мечтателно. Внезапно — като на двайсет и петия кадър — ми се стори, че вместо лицето й виждам хищна острозъба паст. Прищя ми се да я подкача, лекичко.
— Според мен тъкмо ти си внушаваш — имам предвид, че живееш сред лицемери и изверги.
— Аз ли? И защо ще го правя? — попита тя.
— Казват, че никой не може да убие, ако не припише на жертвата си някое гадно качество. Иначе щяла да го мъчи съвестта. Когато пък убийствата следват едно подир друго, е удобно да разпространиш тези качества по цялата target group. И възмездието няма да е толкова плашещо.
По лицето на Ий Хуй пробяга сянка.
— Морал ли ми четеш? — попита тя. — Дори някои от хората разбират, че в реалността няма нито добро, нито зло. А ние с тебе сме лисици. След смъртта няма нито възмездие за злото, нито награда за добродетелта, а само общо за всички връщане към великата граница до Жълтия извор. Останалото е измислено, та всички да се подчиняват и да се страхуват. Какви ги дрънкаш?
Разбрах, че се държа глупаво — че ядосвам сестрата, с която искам да се посъветвам. Защото коя съм аз, че да я упреквам? Да не би да съм дори ей тоничко по-добра? Ако наистина се смятам за по-добра, значи съм още по-лоша. Трябваше да представя всичко това като шега.
— Леле, колко сме сериозни — казах закачливо. — Да, до това води дългогодишният съвместен живот с безопашати маймуни. Вече си почнала да разсъждаваш досущ като тях.
Няколко секунди Ий Хуй ме гледа недоверчиво, смръщила пухкавите си вежди. Много й отиваше този поглед. После се усмихна.
— Охо, ще се бъзикаме, така ли? Само недей с гъза напред…
При лисиците тази фраза е основана на малко по-различни референции, но значението й е почти същото като при хората. Аз изобщо не мислех да го правя, да не говорим, че тя наистина можеше да ме дръпне за опашката — направи го веднъж през петнайсети век, помня го, сякаш бе вчера. Тази фраза обаче по аналогия ми напомни за последната ми среща с Александър. Изчервих се и Ий веднага го забеляза.
— Леле, леле! Изчервяваш се, както и преди хиляда години. Направо ти завиждам. Как успяваш? Да не би да си още девствена?
Най-интересното е, че се изчервявам само пред други плътеници. Когато общувам с хора, няма такова нещо. А жалко — бих могла да си вдигна тарифата.
— Вече не съм — казах и се изчервих още повече.
— Сериозно?! — Ий Хуй толкова се смая, че чак се облегна рязко на дивана. — Я разкажи, разкажи!
Отдавна нямах търпение да споделя случилото се с мен — и следващия половин час отиде да си излея каквото ми беше на душата.
Докато разказвах подробностите на главозамайващата си affair, Ий Хуй се мръщеше, усмихваше се, кимаше, от време на време дори вирваше пръст, все едно възкликваше: „Аха! Сто пъти ти казвах!“. Когато свърших, само въздъхна:
— Е, значи и ти най-после… Хиляда години по-рано, хиляда по-късно — то пък голямата разлика. Честито все пак.
Взех една салфетка от масичката, смачках я на топка и замерих с нея Ий Хуй. Тя ловко се отдръпна и каза:
— От друга страна, жизненият опит е голяма работа. Като бяхме млади, тия неща си бяха направо немислими. Толкова професионално си го провокирала, че наистина не е ясно кой кого е изнасилил.
— Какво?! — Зяпнах смаяно.
Тя се подсмихна.
— Е де, поне пред мен недей да се правиш на самата невинност.
— Какви ги дрънкаш? Как така съм го провокирала? Кога?
— Ами когато изскачаш гола от банята и му се надупваш.
— И това го наричаш провокация?
— Естествено. Защо си му се надупила иначе?
Вдигнах рамене.
— За по-сигурно.
— И какво му е сигурното на това?
— Опашката е по-близо до целта — казах не съвсем убедено.
— Да бе. Обаче трябва да гледаш през рамо. Честно, правила ли си го някога преди за по-сигурно?
— Не.
— И защо изведнъж реши да го направиш?
— Аз… Просто си мислех, че случаят е много важен. И че не мога да си позволя да падна по гръб. В смисъл да се изложа де…
Ий Хуй се разкикоти.
