Върколашки метаморфози полностью

Александър внимателно прочете разпечатката, сгъна я на две, после още на две — и я скъса.

— Хиляда лири. Ха! Тоя явно не е наясно с кого си има работа. Виж какво, я му отговори ти. Хем си по-добра с английския.

— Мерси, мерси — казах скромно. — И какво да му напиша? Че предлага малко?

Той ме изгледа почти кръвнишки.

— Наври му го яката. Обаче аристократично и изискано.

— Няма начин — казах. — Въпреки че и на мен ми се иска.

— Защо да няма начин?

— Защото в аристократичните среди не е прието да си го навират яката. Просто не е прието.

— Ами наври му го някак иначе тогава — каза той. — Обаче така, че да му пръснеш гъза. Със сарказъм му го наври — бездруго ми писна от твоя сарказъм. Поне веднъж да свърши работа.

Нещо в тона му ми попречи да го попитам каква точно работа има предвид. Беше трогателен така, нацупен като момченце, и почти го разбирах. Пък и ако трябва да съм съвсем честна, коя лисица не би го навряла яката на всеки английски аристократ?

Седнах пред компютъра и се замислих. Интернационално-феминистичната ми компонента настояваше отговорът ми да е изграден около фразата „suck my dick“, като на най-печените американки. Рационалната част на „аз“-а ми обаче ми подсказваше, че в писмо, подписано от Александър, това няма да е достатъчно. Така че написах следното:

Нарочно написах не „Alexander“, a „Alexandre“, във френския вариант. Фамилното „Fenrir-Gray“ пък ми дойде в последния момент, по вдъхновение. Но пък звучеше аристократично, Е, веднага си припомняш чая „Ърл Грей“ и специфичния му аромат, но пък нали щях да използвам това име само веднъж.

— Какво му написа? — попита той.

— Ами звучи горе-долу така — казах. — Уважаеми лорд Крикет, в момента съм много зает и не съм сигурен, че ще можете да ми… така де. Но не се притеснявайте да си фантазирате по темата, докато олизвате краставица, морков, патладжан или какъвто и да било друг продълговат и объл обект, който сметнете за подходящ за целта. С уважение, Саша Сивия.

— Не може ли без уважение?

— Няма да е аристократично.

— Е, добре. — Той въздъхна. — Пращай го… И после идвай тук, Кумчо Вълчо има една работа с Червената шапчица.

— Каква работа?

— Ами значи… Колоквиум по въпросите на психоанализата на руските народни приказки. Ще пъхаме пирожки в кошничката на Червената шапчица. За съжаление пирожката ни е само едничка, така че ще я пъхаме много пъти.

— Ужасно пошло!

— Та значи идваш ли, или аз да дойда?

— Идвам, идвам. Обаче нека да е по-бързичко, а? Трябва да тръгваме. И няма да ми прехапваш нищо, че ми писна да си купувам нови прашки, става ли?

— Ъммм.

— И докато още можеш да говориш…

— Какво?

— Я ми кажи, защо всеки път трябва да наблягаш на тази апология на самодоволното войнстващо невежество?

— Какво-какво?

— Ами за Червената шапчица и психоанализата. Понякога си мисля, че в мое лице се опитваш да изчукаш цялата история и култура.

— За културата си почти права — каза той. — Но какво общо има историята? Ти да не си Сфинксът? Впрочем на колко години си, я ми кажи. Бих ти дал шестнайсет. А на колко си наистина?

Усетих как бузите ми пламват.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Виж какво — почнах сърдито, — веднъж четох едно стихотворение в служебното вестниче на министерството на правосъдието, беше го написал един прокурор. И значи той пише за един млад защитник на Родината. Почва така: „Не бих му дал и петнайсет, обаче…“

— Ясно де — каза Александър. — Синът на полка. Но какво общо има стихотворението?

— Как какво? Когато човек с униформа ми казва: „Бих ти дал шестнайсет“, веднага започвам да си мисля за алинеи. И членове.

— Ако униформата ми те притеснява — каза той, — вземи я смъкни тая тъпа рокля и бързо-бързо вместо пагоните ще напипаш мека сива козинка. Тъй-тъй, браво… Много си мила днес…

— А ти ще им намериш ли пропуск за „Христос Спасител“?

— У-У-У!

— Няма ли? Чудесно. Нали току-що му пратихме писмото на тоя педал. Въпреки че… Искаш ли да му го навреш така, че да е наистина аристократично?

— Р-р-р!

— Значи, ако след това писмо, с което го скапваш, въпреки това му издействаш пропуск, ще е върхът на изискаността. Какво ще кажеш?

— Р-р-р!

— Значи го правим, така ли?

— Р-р-р!

— Идеално. Само трябва да… Стига, глупчо! Нали ти казах да не ги късаш с тия зъбища! Купи си изкуствен кокал от зоомагазина и си го гризкай колкото си щеш, като ме няма… Спри бе, вълк такъв!… Добре де, давай по-бързо, че след един час трябва да сме в гората…