Откакто за последен път се бях спасявала от конни преследвачи, бяха минали почти сто години (беше край Мелитопол, през Гражданската война). Но щом копитата затътнаха тежко зад мен, веднага си спомних онзи ден. Споменът беше жив и страшен — дори за миг ми се стори, че целият двайсети век просто ми се е привидял заради жегата и недостига на кислород и че всъщност продължавам да бягам с последни сили от пияните будьоновци, които ме гонят към смъртта ми по прашния път. Много гадно усещане.
Уплахата ми даде сили. Освен това от страх супрафизическата ми трансформация се задълбочи, много повече, отколкото при обикновен лов. Отначало това ми се стори предимство, понеже така бягах по-бързо. Но после разбрах, че тъкмо това ще ме погуби. Ръката, с която притисках кокошката към гърдите си, се превръщаше в обикновена лисича лапа, с която не можеш да държиш нищо. И вече не можех да контролирам този процес. Беше си хлъзгане към пропастта, което не можех да спра: още няколко секунди агония и изпуснах кокошката. Тя се преметна във въздуха и с възмутено кудкудякане се скри в храсталака. Аз вече се бях превърнала в съвсем истинска лисица — но пък ми оставаха само секунди да съм такава.
И изведнъж забелязах нещо много странно.
Внезапно разбрах, че опашката ми, която уж просто се подмяташе зад мен, всъщност си върши работата. Една лисица веднага ще ме разбере, но на хората е трудно да се обясни. Александър много обича вица за един гей, който имал толкова дълъг член, че пишел с него по прозорците на нощните клубове: „Ах, влюбен съм във всички вас…“ Ако пренебрегнем еротичните конотации, с мен ставаше нещо подобно.
И нещо повече — разбрах, че съм го правила винаги. Скритият поток хипнотична енергия, който разпращах в околния свят, не се беше променял толкова отдавна, че изобщо бях престанала да го възприемам: същото става с бръмченето на хладилника — забелязваш го чак когато спре. Проследих лъча — към кого е насочено внушението? — и разбрах, че е насочено… към самата мен.
BANG, както пише по комиксите.
Контролът не ми измени. Все така ясно осъзнавах какво става — и около мен, и в собствения ми ум. Един от вътрешните ми гласове с гръмовен бас повтори думите на Лаерт, които той казва на Хамлет след смъртоносното пробождане:
— След четвърт час ще бъдеш вече труп…
— Защо пък точно след четвърт час? С каква отрова е намазано острието? — поинтересува се друг глас.
— Би било интересно да обсъдим този въпрос с шекспироведа Шитман — отбеляза трети, — но за жалост той вече не е с нас, милият…
— Значи съвсем скоро ще го обсъдиш! — изръмжа четвърти.
Стана ми страшно: ние, лисиците, вярваме, че преди смъртта си виждаме истината и че всичките ни вътрешни гласове почват да говорят едновременно. Нима?… О, не, помислих, само не сега… Но го нямах тоя хамлетовски четвърт час. Имах най-много четвърт минута и тя вече изтичаше.
Гората свърши. Алеята излезе на поляната, където, както винаги, се разхождаха майки с колички. Видяха ме и се развикаха и разпищяха. С последни сили профучах покрай количките, видях друга алея, която хлътваше в гората, и хукнах по нея.
Но тялото вече ми изневеряваше. Дланите ме боляха, така че се изправих и затичах на задните си лапи — вече не лапи всъщност, а най-обикновени момичешки крака. И изведнъж настъпих някаква наистина много бодлива шишарка, писнах и паднах на колене.
Милиционерите ме настигнаха и скочиха от конете. Единият ме хвана за косата и ме обърна към себе си. И на лицето му се изписа ярост. Познах го — беше спинтрият от районното отделение, където бях ходила на съботник. И той ме позна. Гледахме се в очите цяла вечност. Глупаво е да се обяснява на непосветен какво става в такава минута между лисица и човек. Това трябва да се преживее.
„Ама че съм тъпа — мислех обречено. — Нали си има поговорка — не си вади хуя, където си вадиш хляба (е, при мен беше обратното). Сама съм си виновна…“
— Падна ли ми, кучко? — каза милиционерът.
— Познаваш ли я? — попита другият.
— Аха. Дойде да си отработи съботника. Още не ми е зараснал циреят на гъза.
В случая демонстрираше рядка дори за неговия подвид неспособност да разбере причинно-следствените връзки, но изобщо не ми беше смешно. Ще ме пребият, помислих си. Всичко ще се повтори, като навремето при Мелитопол… А може би наистина все още бях там и всичко останало беше само сън?
Внезапно прогърмя оглушителен изстрел. Вдигнах глава.
На алеята стоеше Александър с идеално изгладен сив кител, с димящ пистолет в ръка и с нещо черно под мишница. Изобщо не бях усетила кога и как е дошъл.
— И двамата при мене — властно каза той.
Милиционерите послушно тръгнаха към него — като зайчета към питон. Единият кон зацвили нервно и се надигна на задните си крака.
— Кротко, кротко — прошепнах му. — Няма да те изяде.
