Колата спря близо до шестетажната панелка, която бях набелязала за начален ориентир.
— И сега какво? — попита Александър.
Държеше се със снизходителната дружелюбност на голям човек, въвлечен от деца в някаква глупава игра. Това ме дразнеше. „Хм — помислих, — ще видим какво ще кажеш след час-два…“
Взех плика с шампанското и чашите и слязох от колата. Александър каза тихо нещо на шофьора и също слезе. Бавно тръгнах към гората.
Вече беше почти лято. Невероятните майски дни, когато тревите и цветята изглеждат безсмъртни, победили завинаги. Но аз знаех — само след две-три седмици в московския въздух вече ще се усеща предчувствието за есента.
Вместо да се любувам на природата, гледах земята — високите ми токчета потъваха дълбоко в пръстта, а трябва да внимаваш къде стъпваш, нали така. Стигнахме до една пейка между две брези — тя беше следващият ми ориентир. Къщата на лесничея вече беше съвсем близо.
— Да поседнем за малко — казах.
Седнахме на пейката. Дадох му шампанското и той умело го отвори.
— Много е хубаво тук — каза, докато наливаше. — И е тихо. Още е ранна пролет, обаче всичко се е раззеленило. И колко цветя… А на север всичко е в сняг. И лед.
— Откъде ти хрумна за севера?
— Просто така. За какво ще пием?
— За успешния лов.
Чукнахме се. Изпих си чашата, счупих я в ръба на пейката и прерязах с острото стъкло дясната презрамка на роклята си. Той ме гледаше неодобрително навъсено.
— На амазонка ли ще ми се правиш?
Замълчах си.
— И защо си цялата в черно? И очилата ти също? Ще си играем на „Матрицата“ ли?
Пак си замълчах.
— Не ми се сърди де. Черното наистина ти отива, обаче…
— Обаче оттук нататък тръгвам сама — прекъснах го.
— А аз какво да правя?
— Когато побягна, можеш да бягаш след мен. Обаче малко встрани. И няма да ми се мешаш, моля те. Дори ако нещо те подразни. Просто си тичаш отстрани и кротуваш.
— Добре.
— Запомни, нали? Отстрани. Че ще ги уплашиш.
— Кого ще уплаша?
— Ще видиш.
— Не ми харесва тая работа — каза той. — Притеснявам се за тебе. Да се откажем, а?
Станах и казах решително:
— Почваме.
Вече споменах, че целта на лова на кокошки е супрафизическата трансформация, а при нея последователността на подготвителните действия е много важна. За да може трансформацията да започне, се поставяме в изключително неудобно положение — имам предвид, че от собствената ти нелепост ти секва дъхът и ти се ще да се продъниш вдън земя от срам. Точно затова е вечерната рокля плюс високите токчета. Правим ситуацията толкова абсурдна, че не ни остава друг изход освен да се превърнем в животно. Кокошката пък ни трябва като биологичен катализатор на реакцията — без нея трансформацията е невъзможна. Изключително важно е тя да остане жива до края — ако умре, много бързо се връщаме в човешкия си облик. Затова трябва да се избере най-здравата и силна кокошка.
Отидох до кокошарника и погледнах къщата на лесничея. Слънцето светеше в прозореца и не виждах има ли някой зад него. Но че вътре имаше хора — имаше. През отворената врата долиташе пеене — строги мъжки гласове (монашески според мен) ни пожелаваха: „Тиха нощ… свята нощ…“
Налагаше се да бързам.
Кокошарникът беше паянтов, с покрив от завит с найлон шперплат. Дръпнах резето, дръпнах и вратата — тя за малко заяде в земята — и веднага зърнах плячката си в зловонния полумрак. Беше червена, с бяло под крилцето — всички други се разкудкудякаха и се разбягаха, само тя не помръдна. Все едно ме чакаше.
— Кът-кът-кът — казах прегракнало и неискрено, наведох се и я сграбчих.
Беше кротичка — поподръпна се, за да си намести крилцето, и замря. Както винаги в такива мигове си помислих, че много добре разбира какво става и ролята си в ставащото. Притиснах я към гърдите си и излязох заднишком от кокошарника. Токчето ми потъна в пръстта и обувката ми се изхлузи от крака. Изух и другата.
— Ей, моме — чух глас.
Обърнах се. Пред вратата на къщата стоеше петдесетинагодишен мъж със захабени работни дрехи и увиснал мустак.
— К’во дириш тука? — продължи той. — Нещо не си наред май, а?
Иззад него надникна друг, румен, трийсетинагодишен, и той с мустаци — явно синът му. Беше със син анцуг с големи букви: ЦСКА. Веднага си отбелязах, че и двамата са прекалено набити, за да бягат бързо.
Наближаваше моментът на истината. Усмихнах им се загадъчно и дръпнах ципа от дясната страна на роклята. Сега тя вече се държеше единствено на лявата презрамка и аз ловко я смъкнах и роклята се свлече на земята. Останах само по късо оранжево комбинезонче, което изобщо не пречеше на движенията ми. Ветрецът приятно облъхваше полуголото ми тяло.
През вратата излезе и трети зрител — седем-осемгодишно момченце, стискаше пластмасов меч. Огледа ме, без изобщо да се учуди — вероятно му приличах на оживяла картинка от телевизора, а там показват и по-стряскащи неща.
