— Не те ли е срам ма? — попита мустакатият стопанин. И позна. Срамът беше изпълнил цялата ми душа. И не беше само срам — беше отвращение към самата мен. Струваше ми се, че съм в епицентъра на световния позор и че ме гледат не само обидените до дъното на душата си кокошкособственици — всичките небесни йерархии, безчетните духовни същества се взираха с гневно презрение в мен от недостижимите си светове. Бавно заотстъпвах заднишком от кокошарника.
Бащата и синът се спогледаха.
— Пусни кокошлето — каза синът и тръгна да слиза по стълбите.
Момченцето с меча зяпна, очаровано от очертаващия се сблъсък. Вече не само умът ми, вече цялото ми тяло до последната клетчица разбираше, че от пашкула на непоносимия срам остава един-единствен изход — пътеката през гората. Така че се обърнах и побягнах.
По-нататък всичко протече по класическата схема. Първите крачки бяха болезнени заради драките и камъчетата, които се впиваха в босите ми ходила. След няколко секунди обаче почна трансформацията. Първо усетих как ми се събират пръстите. Вече ми беше по-трудно да държа кокошката — трябваше да я притискам към гърдите си с всичка сила и същевременно да внимавам да не я убия, без да искам. После престанах да усещам болката в ходилата. А след още няколко секунди вече търчах на три лапи и не изпитвах никакви неудобства.
В този момент вече станалите с мен промени бяха забележими — и ги забелязаха. И се развикаха зад мен. Обърнах се и се озъбих. Гонеха ме двамата кокошособственици — бащата и синът. Изоставаха обаче. Позабавих се, за да се изхлузя и от комбинезона (не беше сложно, тялото ми беше станало слабо и гъвкаво), позволих им да ме доближат малко и побягнах пак.
Какво кара човека в такава ситуация да гони лисицата? Естествено че въпросът не е в стремежа да си върнеш откраднатата собственост. Когато при лисицата настъпва супрафизическата трансформация, преследвачите виждат нещо, което разрушава всичките им представи за света. И търчат вече не след откраднатата си кокошка, а след това чудо. Преследват отблясъка на невъзможното, за пръв път озарил унилия им живот. И затова е наистина трудно да им се измъкнеш.
За щастие, на алеята през гората нямаше никого (поне не видях никого). Знаех, че Александър е някъде наблизо — чувах пукота на съчки и шумоленето на листа встрани. Но не видях нищо — само един-два пъти мярнах някаква сянка в храсталака.
Старият кокондел (хубава дума, има нещо общо е кокошките, сама си я измислих) започна да изостава. Когато разбра, че няма да може да ме настигне, се отказа от преследването. Синът му поддържа приемлива скорост още около километър и също взе да се скапва. Превключих на лекичко припкане и пробягахме още петстотин метра. После преследвачът ми започна да се задъхва и остана съвсем без сили — май беше пушач. Спря, клекна с ръце на коленете и ми заприлича на покойния сикх от „Национал“. Потиснах обаче личните чувства — в случая бяха неуместни.
Ако целта ми беше да избягам, гонитбата щеше да свърши с това (тъкмо така си отива чудесното от човешкия живот). Но аз имах друга цел — лова. Спрях. Деляха ни само двайсетина метра.
Вече споменах, че когато лисицата пусне кокошката, всички супрафизически промени изчезват максимум до минута. Лисицата, естествено, вече не може да тича по-бързо от човек. Така че номерът, който реших да пробвам, беше рискован — но пък ме крепеше това, че Александър е наблизо. Пуснах кокошката. Тя направи няколко колебливи крачки по асфалта и спря (по време на гонитбата кокошките изпадат в характерен транс и губят координация). Преброих до десет, вдигнах я и пак я гушнах.
Това издевателство вече преследвачът ми не можа да го понесе — събра всичките си сили и отново ме подгони. Изминахме още триста метра със съвсем приемливо темпо. Бях щастлива — ловът несъмнено беше сполучлив.
И тогава се случи нещо неочаквано. Излязохме на един кръстопът (дърветата бяха нашарени със сини и червени стрелки, най-вероятно за скиорите, макар че не знам какво би си помислил Александър) и преследвачът ми се развика:
— Помощ! Помощ! Насам!
Обърнах се и видях, че маха на някого. А после на алеята излязоха двама конни милиционери.
Не знам как да предам ужаса и величието на тази минута. Пушкин има нещо подобно в „Медния конник“, но там конникът е един, а сега бяха двама. Като на забавен кадър от страшен сън те се разделиха, взеха ме на мушка с четири муцуни — две милиционерски и две конски — и се понесоха след мен.
Защо толкова мразим английските аристократи ли? Достатъчно е за няколко секунди да се озовете в моята кожа (в момента вече се бях покрила с нея, само че малко неравно, беше на петна) и никога повече няма да зададете този въпрос. Ченгетата са тъпи службаши, няма какво да ги обвиняваме. Но как да извиним образовани хора, които са превърнали чуждата агония в развлечение и спорт? Тъкмо затова не осъждам Ий — въпреки че лично аз не бих се занимавала с това, което тя толкова обича.
