Впрочем, не бях сигурна — откъде можех да знам плановете на Александър? Щом милиционерите се приближиха до него, той прибра пистолета в кобура и тихо каза нещо, стори ми се, че беше „доложете обстановката“. Изслуша ги и пак каза нещо. Не чух какво, но всичко ставаше ясно от жестовете му. Отначало вдигна дясната си ръка с дланта нагоре, все едно подхвърляше нещо в шепа. После я обърна с дланта надолу и описа няколко кръга, като че ли трамбоваше нещо невидимо. Това подейства на милиционерите като магия — те веднага се обърнаха и си тръгнаха, забравили не само за мен, но и за конете.
Александър няколко минути ме гледа любопитно, после дойде при мен и ми подаде черното, което носеше под лявата си мишница. Беше роклята ми. И в нея беше увито нещо. Разгънах я. Беше кокошката. Мъртва. Толкова ми домъчня, че чак се просълзих. Не от сантименталност. Но пък допреди малко с нея бяхме едно цяло. И смъртта й беше наполовина моя.
— Обличай се — каза Александър.
— Защо я… — Посочих кокошката.
— Трябваше да я пусна ли?
Кимнах. Той разпери ръце.
— Е, при това положение изобщо нищо не разбирам. Нямаше смисъл да го упреквам.
— Няма нищо — казах. — Благодаря. И за роклята, й за всичко.
— Виж какво — каза той. — Не бива да го правиш това. Никога.
— Защо?
— Не ми се сърди, обаче не изглеждащ добре. В смисъл като ставаш… — Не знам. Но просто недей.
— Защо да не изглеждам добре?
— Ами… проскубана си. И изглеждаш поне на триста години.
Изчервих се.
— Ясно. Дърта чанта, нали? Във всяка твоя дума си личи отвратителният шовинизъм на самеца…
— Стига с тия глупости. Казвам ти истината. Полът няма нищо общо.
Бързо се облякох и дори успях да си вържа срязаната презрамка на фльонга над рамото.
— Кокошката ще я вземеш ли? — попита той.
Поклатих глава.
— Тогава да тръгваме. Колата ще дойде всеки момент. И утре в дванайсет нула-нула бъди готова. Излитаме на север.
— Защо?
— Нали ми показа как ловуваш. Сега ще видиш пък аз как ловувам.
Никога не бях летяла със самолет като „Гълфстрийм Джет“. Дори не бях виждала такива самолети — съдбата не ме беше водила по специалните летища на
Всъщност това може и да е вярно. Понеже нали всеки си има ангел пазител и когато в някой „Еърбус“ или „Боинг“ се натъпчат няколкостотин души, ятата невидими крилати защитници би трябвало ако не да увеличават подемната сила на крилата, поне да пазят пасажерите да не паднат. Може би затова по-често падат малките чартъри, с които се придвижват из планетата натежалите от злини нюзмейкъри.
Салонът приличаше на пушалня с меки кожени дивани. Александър седна до мен. С нас беше само Михалич — седна на един фотьойл в ъгъла и запреглежда някакви документи. Мълчеше си — само веднъж вдигна глава и попита:
— Другарю генерал-лейтенант, тука пише „шейх-ул-ма-шейх“. Какво значи това?
Александър се позамисли и каза:
— Май почва с четирийсет кила пластичен взрив. Уточни го за всеки случай, като се върнем.
— Слушам.
Москва полетя назад и надолу, после се скри зад облаци. Александър обърна гръб на илюминатора и отвори.
— Какво четеш? — попитах. — Пак ли криминале?
— Не. Взех сериозна книга, както ме посъветва, умна. На тебе чете ли ти се?
— Да — казах.
— Виж тази тогава. За да ти стане ясно какво ще видиш. Не е точно за нашия случай, но има връзка. Специално за теб я взех.
И сложи в скута ми оръфан том с червено заглавие „Руски приказки“ — същия, който бях видяла на писалището му.
— Сложил съм отбелязка.
Картончето беше на приказката „Сираченце-Голтаченце“. От много години не бях отваряла детски книги и веднага ми направи впечатление нещо странно — заради едрия шрифт думите се възприемаха по-различно, отколкото в книгите за възрастни. Като че ли всичко, което означаваха, беше някак по-просто и по-чисто.
Приказката беше тъжна. Сираченцето-Голтаченце беше северен клонинг на Пепеляшка и вместо добра фея му помагаше една шарена крава. Та кравата значи изпълняваше всички непосилни задачи, които мащехата даваше на сирачето. Злобните сестри виждат как девойчето успява да се справи с тях и казват на мащехата. Тя пък заповядва да заколят шарената крава. Сирачето чува и казва на кравата. Кравата моли момичето да не яде от месото й и да зарови костите й в градината. След това от костите израства ябълка с шумолящи златни листа и всичко се оправя — сирачето си откъсва ябълката и се омъжва щастливо… Интересно, но мащехата и сестрите не се наказват — за тях просто няма ябълки и после всички забравят за тях.
