Изобщо не ми се щеше да анализирам приказката от позициите на анално-амфетаминовия дискурс или да човъркам така наречената й „морфология“. Не беше нужно да се чудя за какво е всъщност — сърцето ми го знаеше. Това си беше вечната руска история, чийто последен цикъл бях наблюдавала съвсем неотдавна, в края на миналия век. Да, сякаш лично познавах тази шарена крава, на която дечицата се оплакваха от нещастията си и която им правеше простички чудеса, а после тихо лягаше под ножа, за да израсте от земята като вълшебно дърво — и да има по златна ябълка за всяко момченце и за всяко момиченце.
В приказката имаше някаква тайнствена истина за най-тъжното, най-загадъчното в руския живот. Колко пъти вече е клана тази невинна крава! И колко пъти възкръсва ту като вълшебна ябълка, ту като цяла вишнева градина. Къде отидоха ябълките обаче? Няма ги. Да взема пък да се обадя в офиса на „Юнайтед Фрут“… Не, не става. „Юнайтед Фрут“ беше през миналия век. Сега всяко обаждане ще се залута по жиците и ще стигне до някоя гибралтарска компания, принадлежаща на фирма от Фолкландските острови, управлявана от амстердамски адвокат в интересите на тръст с неизвестни учредители. Дето естествено ги знаят в цяла Москва.
Затворих книгата и погледнах Александър. Спеше. Внимателно взех от коленете му
„Не, Златното дърво не изглежда така, както са си представяли лекомислените белетристи от миналия век. То не връзва златни дукати във Вълшебната страна. То изниква през ледената кора на вечната замръзналост като пламтящ нефтен фонтан, като горящ храст също като онзи, който е говорил с Мойсей. Но въпреки че около Златното дърво днес се трупат безброй Мойсеевци, Господ многозначително мълчи… Мълчи вероятно, защото знае, че дървото няма да пусне корен задълго в пушливите пламъци. Хитреците ще насочат пожарогасителите си към огнената му корона и ще го накарат да вкара черния си ствол в студената стоманена тръба, която ще се проточи през цялата Страна на глупците към портите и терминалите, към Китай и Япония — толкова надалече, че Дървото скоро ще забрави къде са били корените му…“
Прочетох още няколко абзаца със същия мъгляв смисъл и натруфен стил и ми се приспа. Затворих книгата и я сложих на коленете на Александър. И заспах.
Събудих се чак след като кацнахме. Зад илюминатора на гълфстрийма се плъзгаше покритата със сняг сграда на летището — приличаше всъщност на железопътна гара. Над входа беше опънат безкрайно дълъг плакат: „Добре дошли в Нефтопреработвателск!“ И навсякъде наоколо — още сняг и сняг.
Под самолета вече ни чакаха няколко военни със зимни униформи без отличителни знаци. Поздравиха Михалич и Александър като стари познати, а мен ме изгледаха, както ми се стори, с недоумение. Въпреки това, след като Михалич и Александър получиха по един шинел, дадоха и на мене топли дрехи: армейска шуба със светлосиня изкуствена кожа на яката и ушанка. Шубата ми беше голяма, все едно съм се увила в юрган.
Чакаха ни и три коли — черни „Геландеваген“, с каквито е пълна цяла Москва, само че ги караха военни. Разговори на практика нямаше: само кратки поздрави и по някоя дума за времето. Посрещачите май бяха наясно защо са дошли московските гости.
Градът — почваше веднага зад летището — беше фантасмагоричен. Къщите приличаха на краймосковски вили на хора от средната класа. Имаше само една разлика — тези тук нелепо се издигаха над земята на нещо като кокоши крака: забитите във вечно замръзналата земя стълбове в съчетание с червените гребени на керемидените покриви породиха у мен тъкмо тази асоциация и нямаше как да се отърся от нея — къщите се превърнаха в строени на по четири крачета кокошки, вдигнали високо филенцата си, в които чернееха правоъгълниците на вратите. Очевидно все още бях под влиянието на вчерашния лов и преживения шок.
Между еврокъщичките се бяха наредили търговци — продаваха нещо, сложено на брезенти, проснати на снега край всъдеходите им „Буран“.
— Какво продават? — попитах.
— Еленско — каза Александър. — Карат го от тундрата.
— Защо, тук не карат ли хранителни продукти?
— Карат, разбира се. Просто еленското е на мода. Хит. Освен това е екологично чист продукт.
