Направи ми впечатление и един бутик на „Калвин Клайн“, в къщичка като всички други. Впечатляваше самото му присъствие тук — това вероятно беше най-северният на света форпост на малкия калвинизъм. Освен това табелата над вратата изпълняваше няколко функции едновременно — на име, на географски ориентир и на рекламна концепция:
Впечатляваща беше и голямата детска площадка, отрупана с подобни на скелети на чумове конструкции — по тях висяха като ленивци деца, навлечени с дебели дрехи. Площадката приличаше на запазил се сред снеговете стан на древни ловци. В нея се влизаше през изрисувана със снежинки, животинчета и червеноноси клоуни арка с веселия надпис:
Не беше ясно какво означава:
1) весело детско стихче;
2) списък на спонсорите;
3) написан на езоповски (доживяхме!) език протест срещу произвола на властите.
В руския живот всичко толкова се обърка, че не можах да стигна до окончателен извод. Пък и нямах време: не спряхме никъде и скоро градът се стопи в бялата пушилка зад нас. Отвсякъде ни заобикаляше привечерното снежно поле.
— Пусни мойта — каза Александър на шофьора.
Беше се навъсил, гледаше съсредоточено и реших да не се обаждам.
Шофьорът пусна старото парче на „Shocking Blue“:
He можех да не отнеса това „trying to forget all about you“ към себе си, тия неща женската психика ги прави автоматично, без да се съветва със стопанката си. Клетвата да се върви след слънцето обаче, последвана от думите „това ще направя“, все едно казано от древните викинги, ми се стори възвишена и красива.
Вярно, като чух за края на времето, си спомних какво пишеше под рисунката на вълка, която бях видяла в жилището на Александър:
„Фенрир, син на Лот, огромен вълк, който преследва слънцето по небето. Когато го настигне и го погълне, ще настъпи Рагнарьок“.
Това вече попроменяше картинката… И все пак какво дете е, помислих си с нежност, която още сама не осъзнавах, какво смешно момченце.
Стъмни се съвсем. На лунната светлина пейзажът изглеждаше извънземен — и защо ли хората са тръгнали към други планети, след като тук имат места като това? Съвсем спокойно само на метър от невидимия път може би никога не беше стъпвал човешки крак, изобщо ничий крак или лапа, и ние ще сме първите… Когато спряхме, цареше пълен мрак. Нямаше нищо: нито къщи, нито светлини, нито хора, нищо — само нощ, сняг, луна и звезди. Единственото нарушаващо белотата беше някакъв хълм наблизо.
— Слизаме — каза Александър.
Беше студено. Вдигнах яката на шубата и нахлупих ушанката. Природата не ме е пригодила да живея на такива места. Пък и какво да правя тук? Еленовъдите не търсят любовни приключения сред снеговете, а и дори да търсят, едва ли бих могла да си настърча опашката в тоя студ. Сигурно веднага ще ми замръзне и ще се счупи като ледена висулка.
Колите бяха спрели така, че фаровете им осветяваха хълма. В лъчите им се разбързаха хора, разопаковаха донесеното оборудване — някакви странни уреди. Приближи се някакъв мъж със същата шуба като моята и някакво дълго куфарче в ръка и каза на Александър:
— Да почваме ли?
Александър кимна, после се обърна към мен.
— Ела и ти. Гледката е много красива.
Заизкачвахме се по склона на хълма.
— Кога спадна налягането? — попита Александър.
— Снощи — отговори военният.
— Опитахте ли да вкарате вода?
Военният махна с ръка, все едно въпросът беше адски глупав.
— За кой път вече пада на този сондаж?
— За пети — каза военният. — Край, източихме го. И него, и цяла Русия.
И изпсува.
— Сега ще видим дали сме източили всичко — каза Александър. — И без псувни пред дамата.
— Нова смяна, а? — попита военният.
— Може би.
— Това е добре. Михалич вече не върши работа…
Стигнахме до върха. Видях в далечината ниски постройки, сини и жълти светлинки, решетести метални конструкции, нещо като пушек или може би пара. Луната осветяваше истински лабиринт от положени по земята тръби — едни се гмуркаха в снега, други изчезваха към хоризонта. Но всичко това беше прекалено далече, за да мога да различа подробности. Хора не се виждаха.
— На връзка ли са? — попита Александър.
— Да — отговори военният. — Ако стане нещо, ще ни съобщят. Какви са ни шансовете?
— То ще си каже — отвърна Александър. — Давай да почваме.
Военният сложи куфара на земята и го отвори. Вътре имаше пластмасов калъф, приличаше на голям пъпеш. Ключалките щракнаха, пъпешът се отвори и видях положен на червено кадифе кравешки череп; изглеждаше много стар, на няколко места се беше пукнал и беше скрепен с метални пластинки. От долната страна беше обкован в метал.
