Военният извади от куфара някакъв черен цилиндър и го разгъна. Получи се нещо като телескоп с топка в края. Той заби острия му край в снега и провери добре ли го е забил. Добре го беше забил. После взе черепа, опря обкованата му с метал основа до топката и те се съединиха с леко щракване.
— Готово ли е? — попита Александър.
Той не гледаше какво прави военният, взираше се в далечните светлини и в тръбите като пълководец, оглеждащ местността, която скоро ще се превърне в бойно поле. Военният обърна празните очни кухини на черепа към нефтените сондажи, все едно щеше да снима нещо със странна телекамера.
— Тъй вярно.
— Хайде — каза Александър.
Слязохме при хората, които чакаха до колите.
— Давай пръв, Михалич — каза Александър. — Ако не се получи, се включвам аз.
— Ей сегичка — каза Михалич. — Само момент да вляза в колата.
— Без кетамин не можеш ли?
— Всичко мога, другарю генерал-лейтенант — каза Михалич. — Просто исках както си знам… Вече минах на мускулни инжекции.
— Добре де, давай, както си знаеш — недоволно изсумтя Александър. — Да видим ще се получи ли. Време е да пробваш без помощни средства, Михалич. Повярвай в себе си. Избликни! Wolf-Flow! Какво ще правим, ако ти стиснат дилъра за ташаците, а? Цялата страна ще се изправи на нокти!
Михалич само изхъмка и тръгна към колите. Докато минаваше покрай мен, ми намигна. Направих се, че изобщо не съм забелязала.
— Една минута — чу се усилен от мегафон глас. — Всички да излязат от периметъра.
Всички, които се бяха струпали пред фаровете на колите, бързо се дръпнаха в тъмнината на нощта. До нас остана само военният, който беше нагласил черепа на върха на хълма. Не знаех дали и аз трябва да се махна и въпросително погледнах Александър.
— Сядай — каза той и ми посочи един сгъваем стол: военният вече беше разгънал два. — Почва представлението на Михалич. Обаче не му се смей, много се стяга. Особено като е на кетамин.
— Помня — казах и седнах.
Александър седна до мен и ми подаде бинокъл. Взех го. Беше парещо студен.
— Какво да гледам? — попитах.
Той ми кимна към пръта с черепа — виждаха се ясно в светлината на фаровете.
— Петнайсет — обади се мегафонът иззад колите. — Десет… Пет… Нула!
Няколко секунди не стана нищо, после се чу глухо ръмжене и в светлината на фаровете се появи вълк.
Беше много различен от звяра, в който се превръщаше Александър. Толкова различен, че сякаш беше от друг биологичен вид. Беше по-малък, с къси крака и изобщо не излъчваше страшното обаяние на хищник убиец. Издълженото му тумбесто туловище изглеждаше прекалено тежко за живот сред дивата природа, да не говорим за условията на естествения подбор. Беше затлъстяло и навеждаше на мисли за древни безчинства, за християнски мъченици и римски императори, които хвърлят враговете си на зверовете. Всъщност приличаше на… Да, приличаше точно на огромен затлъстял дакел, натикан във вълча кожа. Уплаших се, че няма да издържа и ще се разсмея. И от това ми стана още по-смешно. Но успях да надмогна смеха.
Михалич се изкачи по склона и спря под пръта с черепа. Изчака момент, после вдигна муцуна към луната и зави; махаше с вирнатата си опашка като диригент с пръчицата си.
Изпитах същото чувство, както при трансформациите на Александър: все едно вълчето тяло беше мнимо или в най-добрия случай празен резонатор, като цигулка, а тайната е в звука, издаван от невидимата струна между опашката и муцуната. Реална беше само тази струна и страховитото й appassionato, а всичко останало само ми се привиждаше… Усетих близост с това създание: Михалич правеше нещо подобно на това, което правят лисиците, и за това нещо по същия начин му помагаше опашката му.
Воят му отекна с мъчително осмислено ехо първо в основата на опашката ми, а после и в съзнанието ми. В него имаше смисъл — и аз го разбирах. Но е трудно този смисъл да се изрази на човешки език — той резонираше с безкрайно множество думи и не ставаше ясно кои от тях трябва да се подберат. Съвсем приблизително и без никакви претенции за точност бих го превела така:
