„Шарена краво! Чуваш ли ме, шарена краво? Това съм аз, аз, старият гаден вълк Михалич, шепна ти в ухото.
Знаеш ли защо дойдох, шарена краво? Животът ми стана толкова черен и страшен, че се отказах от Образа Божи и станах вълк самозванец. И сега вия срещу луната и срещу небето и земята, и срещу твоя череп и всичко съществуващо, та земята да се смили, да се отвори и да ми даде нефт. Знам, че няма милост за мене, шарена краво. И все пак се смили над мен. Защото ако ти не се смилиш, никой на света няма да се смили над мен. И ти, земьо, погледни ме, потрепери от ужас и ми дай нефт, та да го продам за малко пари. Защото да си изгубиш Божия Образ, да станеш вълк и да нямаш пари е непоносимо и невъобразимо и няма да го допусне Господ, от Когото се отрекох…“
Зовът му беше изпълнен със странна омагьосваща сила и искреност: не ми беше жал за Михалич, но претенциите му бяха съвсем обосновани според всички основни понятия на руския живот. Той, ако мога да го кажа така, не искаше от живота нищо прекомерно, всичко беше логично и в рамките на приетите в Русия метафизични приличия. Черепът обаче — гледах го през бинокъла — не реагираше.
Михалич ви още десетина минути, приблизително в този смисъл. Воят му беше ту жалостив, ту заплашителен — даже аз настръхвах. Но нищо не се променяше. Не знаех, впрочем, какво трябва да се случи и ще се случи ли изобщо — просто гледах, понеже Александър ми беше казал да гледам черепа. От кратките реплики обаче, които си разменяха Александър и военният, ми стана ясно, че Михалич се е провалил.
Може би защото воят му не беше естествен. Отначало това не се долавяше, но колкото по-дълго виеше, толкова по-ясно се усещаше и накрая чак ми се догади.
Воят секна — и вълка вече го нямаше на хълма. Вместо него там клечеше Михалич — на четири крака. Виждаше се ясно на светлината на фаровете — до последната гънка на шинела. Въпреки студа по лицето му се стичаше пот. Той се изправи и унило тръгна надолу по склона.
Стигна до нас и попита:
— Какво, стана ли?
Военният вдигна радиостанцията до ухото си, казаха му нещо, той я свали и отвърна:
— Няма промяна.
— Понеже вече пети път му вия на тоя залеж — каза Михалич. — Втория път винаги ми се получава. И третия почти винаги. Обаче чак пети… За какво да вия, а?
— Трябва да измислим нещо, момчета — угрижено каза военният. — Всичките ни сондажи вече са на четвърти цикъл. Ако не стигнем до петия, за годинка-две атлантиците ще ни направят на бантустанленд. Някакви идеи, Саша?
Александър стана.
— Ами да видим. — И се взря с присвити очи в черепа, все едно преценяваше разстоянието. После тръгна нагоре. На половината път смъкна шинела и го пусна в снега — той падна с разперени ръкави.
„Върви като Пушкин на дуела — помислих, погледнах шинела и домислих: — Или като Дантес…“
Заради униформата му май беше второто.
Александър стигна до пръта, внимателно хвана черепа и го обърна на сто и осемдесет градуса, така, че да гледа право към мен — съвсем ясно виждах през бинокъла празните очни кухини и металната скоба, която крепеше едната от горната страна. А после Александър тръгна пак надолу, стигна до шинела, спря, вдигна лице към небето и почна да вие.
Почна да вие още като човек, но воят го превърна във вълк дори по-бързо, отколкото любовната възбуда. Александър се олюля, гръбнакът му се изви и той падна по гръб. Трансформацията стана с такава скорост, че вече си беше почти вълк, когато тупна на шинела. Без да спира да вие, вълкът се потъркаля няколко секунди в бял облак снежен прах, а после се изправи на четири крака.
В сравнение с тлъстия тромав Михалич веднага си личеше колко е красив. Беше благороден и страшен звяр; наистина направо да се уплашат от него дори северните богове. Но воят му не беше ужасяващ като на Михалич. Беше потих и по-скоро тъжен, отколкото страховит.
