„Шарена краво! Чуваш ли ме, шарена краво? Знам, че е срамота пак да ти искам нефт. И не искам. Не сме го заслужили. Знам какво мислиш за нас. Че колкото и да ни дадеш, за Сираченцето няма да остане и капка, а всичко ще изгълтат разните кукиси-юкиси, юкси-пукси и останалите лапачи, дето нямат ни срам, ни съвест. Права си, шарена краво, точно така ще стане. Обаче знаеш ли… Аз знам коя си. Ти си всичките, които са живели тук преди нас. Бащите и майките ни, дядовците и прадядовците ни и преди тях, и още преди тях… Ти си душата на всички, които са умрели с вяра в щастието, което ще дойде някога в бъдещето. И ето, че то дойде. Бъдещето, в което хората живеят не заради не знам какво си, а заради самите себе си. Понеже знаеш ли какво е да нагъваме вмирисано на нефт сашими и да се преструваме, че не забелязваме как последните ледени блокове се стапят под краката ни? Да се преструваме, че към края на тази дестинация хиляда години е вървял народ, който свършва с нас? Излиза, че всъщност си живяла само ти, шарена краво. Имала си за кого да живееш — а ние си нямаме… Имала си нас, а ние си нямаме никого освен себе си. Сега обаче и на тебе ти е също толкова кофти като на нас, понеже вече не можеш да израстеш за Сираченцето като ябълка. Можеш единствено да дадеш на гадните вълци нефт, та някой кукис-юкис-юкси-пукс да бутне на лойъра, лойърът да бутне на шефа на охраната, шефът на охраната да бутне на коафьора, коафьорът на готвача, готвачът на шофьора, а шофьорът да изчука твоето Сираченце за сто и петдесет долара за един час… И тогава твоето Сираченце ще подремне след аналния секс и после ще се разплати с всичките си сутеньори и мутри, и чак тогава може би ще му останат парички да си купи ябълката, която толкова си искала да станеш за това момиченце, шарена краво…“
Стори ми се, че кравата ме гледа с празните си очни кухини. А после видях през бинокъла как на ръба на едната натежа сълза. И се плъзна по черепа и капна в снега, а след нея втора, после и трета…
Александър продължаваше да вие, но вече не разбирах какво. Може би и нямаше смисъл всъщност — воят се беше превърнал в плач, И аз се разплаках. Всички плачехме… А после разбрах, че всъщност не плачем, а вием — и Михалич, и военният, който беше забил пръта на хълма, и хората в мрака зад колите — всички виеха, вдигнали лица към луната, виеха и плачеха за себе си, за пропадналата си държава, за жалкия си живот, за глупавата си смърт и за въжделената цена на барел…
— Ей — чух, — къде се отвя?
— А?
Отворих очи. До стола ми стояха Александър и военният. Малко встрани се беше изгърбил от студ Михалич.
— Готово — каза военният. — Нефтът тръгна.
— Ама как виеше само! — каза Александър. — Невероятно.
— Да — каза Михалич, — бива го момичето. Отначало не ми беше ясно за какво я взехте, другарю генерал-лейтенант.
Александър не отговори, понеже се приближи един от хората, които по време на сеанса се бяха крили зад колите. Беше с униформа, но без пагони и петлици — също като всички други.
— Заповядайте — каза той и подаде на Александър някаква кутийка. — „За заслуги“. Знаем, че имате много такива. Просто искаме да помните колко ви цени Родината.
— Благодаря — равнодушно каза Александър и прибра кутийката в джоба си. — Служа.
