Хвана ме под ръка и ме поведе към колата. Когато се отдалечихме от другите, прошепнах:
— Кажи ми честно, като вълк на лисица. Или като плътеник на плътеник, ако предпочиташ. Наистина ли мислиш, че Сираченцето си няма ябълка заради оня кукис-юкис, а не заради вмирисаната рибешка глава, която се прави ту на бик, ту на мечка?
Той се стресна.
— Какъв кукис? Каква рибешка глава?
И чак сега загрях какви идиотщини дрънкам. Беше от стреса — бях престанала да усещам разликата между света и това, което мисля за него. Защото Александър всъщност не беше казал нищо — просто виеше срещу кравешкия череп, всичко останало си беше моя лична интерпретация.
— Мечката пък откъде я измисли? — попита той.
Наистина беше адски тъпо. За мечка и за рибешки глави изобщо не беше ставало и дума.
— От приказките — казах виновно. — Нали ми даде онази книга в самолета.
— А, ясно.
Имаше един въпрос обаче, който можех да задам, без да ме е страх, че ще прозвучи идиотски. Този път прецених предварително възможните впечатления от думите си и попитах чак после:
— Нарочно ме показа на черепа в ролята на Сираченцето. Познах ли?
Той се подсмихна.
— И защо не? Толкова си трогателна.
— Я ме погледни по-хубаво — казах. — Какво Сираченце мога да съм пък аз?
— А бе, ако щеш бъди Мария Магдалина — каза той. — Няма значение. Аз съм прагматик. Моята работа е да пусна нефта. За което черепът трябва да заплаче. Какво да го правя, като не плаче вече от Михалич, та ако ще да си бие пет кубика кетамин, а?
— Но тогава… Тогава значи всичко е лъжа — казах объркано.
Той изхъмка:
— Някой да ти е казал, че изкуството е истина?
В отговор само замигах. Най-смешното беше, че наистина си мислех така. И изведнъж вече не разбирах кой от нас е циничният манипулатор на чуждото съзнание.
— Виж какво — каза той, — пробвай тая концепция да я продадеш на галерия Саатчи. Току-виж я изложили до някоя маринована акула. Може пък и Брайън да я купи. Нали ми предлагаше хиляда лири.
Уви, Брайън вече не можеше да купи нищо… Тази изтъркана по отношение на мъртвец фраза все пак в наше време е остаряла. Често клиентът е мъртъв, а брокерите му продължават да действат на борсата. И дори когато научат печалната вест, забравената от всички програма продължава да спекулира в киберпространството и да търси изгодни курсове на лирата и йената… От мен обаче Брайън вече със сигурност не можеше да купи нищо. Да не говорим за мисълта, че изкуството трябва да е истина.
С тази тъжна новина ме посрещна Москва. Съобщението в сайта „слухове.ру“, който тайнствено пак ме чакаше най-горе на екрана, гласеше:
Призля ми и не можах да прочета всичко докрай — прегледах го само по диагонал, измъквах истината изпод журналистическите щампи:
И все пак трябваше да помена с добро лорд Крикет. Съсредоточих се, но вместо лицето му, кой знае защо, си спомних документални кадри от лов на лисици — нещо червено и пухкаво търчи през тревата, нещо беззащитно, пълно с ужас и надежда, и го преследват ездачи с елегантни шапки… Прочетох все пак една заупокойна мантра.
Следващото, което привлече вниманието ми, беше заглавието на колонката отдолу:
В този опус имаше един невероятно нагъл абзац, който ме засягаше пряко:
„Лисицата, цялата проскубана, по-точно с останала само на места козина, е предизвикала у свидетелите на случката дори не толкова жал, колкото опасение, че наблизо се изхвърлят радиоактивни отпадъци. Възможно е това старо и болно животно да е дошло при хората е надеждата за coup de grace, който да сложи край на страданията му. Но от днешните ожесточени московчани не може да очакваме безплатно дори тази услуга. Не е известно как е свършила гонитбата на болното животно от двамата конни милиционери“.
