Превъплъщението на Александър винаги започваше с едно и също: тялото му се извиваше, все едно опънато от невидимо въже между опашката и черепа. Сега вече знаех за какво става въпрос. Енергията, която лисиците насочват към хората, вълците затварят в самите себе си и предизвикват трансформацията не в чуждото възприятие, а в своето собствено, и чак после, като следствие — в чуждото.
Може ли такова превъплъщение да се нарече реално? Никога не съм разбирала докрай смисъла на това определение, да не говорим, че всяка епоха влага в него свои значения. В днешния руски език например думата „реален“ има четири основни употреби:
1) бойно междуметие, употребявано от бандитите и служителите на ФСБ по време на ритуала на смяна на „чадъра“.
2) жаргон, използван от
3) технически термин, имащ отношение към недвижимите имоти.
4) общоупотребително прилагателно, означаващо „нещо, което има еквивалент в долари“.
Последното значение прави термина „реален“ синоним на думата „метафизичен“, доколкото в наши дни доларът е мистична величина, крепяща се единствено на вярата в това, че утре ще прилича на днес. А с мистиката трябва да се занимават не плътениците, а онези, на които това им е професия — политтехнолозите и икономистите. Тъкмо затова няма да нарека превъплъщението на върколаците „реално“ — иначе може да се създаде усещането, че става въпрос за пошли човешки вярвания. Несъмнени са обаче два момента:
1) трансформацията на вълка качествено се различава от лисичата илюзия, въпреки че се базира на същия ефект.
2) вълчата метаморфоза изисква огромна енергия — много повече, отколкото използваме в илюзиите си ние, лисиците.
Тъкмо поради това вълците не могат да остават дълго в животинското си тяло и фолклорът свързва преобразяването им с различни времеви ограничения — тъмната част на денонощието, пълнолуние или нещо подобно. В това покойният лорд Крикет беше съвсем прав.
Спомних си странното изживяване по време на лова ми — когато за пръв път осъзнах реликтовото излъчване на опашката ми към самата мен. Но какво точно си внушавах? Че съм лисица? Нали го знаех и без да си го внушавам… Къде беше проблемът? Чувствах, че съм на прага на нещо важно, което може да промени целия ми живот и да ме изведе накрая от духовната задънена улица, в която се бях набутала през последните пет века. За свой позор обаче първо си помислих не за духовната практика, съвсем не.
Срам ме е да го призная, но първата ми мисъл беше за секса. Спомних си твърдата сива опашка на Александър и разбрах как да изведа любовните ни преживявания на нова орбита. Беше просто. Механизмът за въздействие върху съзнанието, който използват лисиците и вълците, съвпада в основното — различна е само интензивността на внушението и обектът. Аз, така да се каже, наливах на клиента си шампанско и на него му ставаше хубаво. А Александър излокваше цяло шише водка и след това всички около него изпадаха в ужас. Действащата субстанция обаче, алкохолът, беше една и съща.
Та значи ако обединяхме възможностите си, можехме да направим от шампанското и водката най-различни коктейли. Защото сексът не е само съединяване на някои телесни части. Сексът е енергетичен съюз между две същества, съвместен трил. Ако се научим да събираме хипнотичните си вектори, та да се гмуркаме заедно в любовната илюзия, помислих си, ще си направим такава гара за двама, че всяка траверса ще е на цената на златото.
Имаше само един проблем. Първо трябваше да се разберем какво искаме да видим. И то не е думи — думите са несигурна опора. На базата само на думите можеше да си представим крайния маршрут на пътешествието ни съвсем различно. Трябваше да имаме готово изображение, което да е отправна точка на визуализацията ни. Картина например…
Опитах се да си представя някоя подходяща класическа картина. И като напук не се сетих за нищо интересно — сетих се само за ранния Пикасо: „Стар евреин и момче“. Преди много години си отбелязвах с картичка с репродукция на тази картина докъде съм стигнала в „Психопатологията“ на Фройд — така и не можах да я дочета, — и оттогава помня тези две тъжни тъмни фигури до последната подробност.
Не, картините не вършеха работа. Защото не дават представа как изглежда обектът триизмерно. Много по-добре щеше да е нещо на видео. Александър има толкова голям телевизор, помислих. Все трябва да свърши някаква работа, нали?
Има едни турски дъвки с картинки вътре и на картинките са нарисувани влюбени в най-различни смешни ситуации. Под картинките пише: „Love is…“ Доскоро често ги виждах налепени по стените на асансьорите и входовете. Ако трябва да направя своя версия на този комикс, ще нарисувам вълк и лисица със сплетени опашки, как гледат телевизия.
Технологията на чудото се оказа по-проста, отколкото предполагах. Достатъчно беше да съединим хипнотичните си органи във всяка поза, която ни позволяваше да го направим. Допираха се само опашките ни: трябваше да гледаме какво става на екрана и по-тясната близост само пречеше.
