Разработихме ритуала невероятно бързо. Обикновено той лягаше на една страна и отпускаше краката си на пода, а аз сядах до него. Пускахме си някой филм и аз го галех, докато не почнеше трансформацията. Тогава качвах крака на пухкавите му слабини, съединявахме антените си — и се почваше нещо безумно, което никое безопашато същество не може да разбере. Интензивността на преживяваното беше толкова силна, че трябваше да прилагам специална техника, за да се успокоя — откъсвах очи от екрана и си повтарях мантрата от Сутрата на сърцето, хладна и дълбока като кладенец; в тези санскритски стихове всяка душевна суета се разтваря безследно. Обичах да гледам как се съединяват опашките ни — червена и сива. Все едно някой палеше прогнил пън и по него плъзваха весели искрящи пламъци… Не споделях това сравнение с Александър все пак.
Но докато техническата страна на нещата беше елементарна, изборът на маршрут за разходките ни всеки път пораждаше спорове. Вкусовете ни не само бяха различни, те просто бяха от различни вселени. Всъщност при него беше изобщо трудно да се говори за вкус в смисъл на ясна система на естетични ориентири. Беше като осмокласник, харесваше всичко героично-сантиментално и с часове ме караше да гледам самурайски драми, уестърни и — нещо, което изобщо не можех да понасям — японски анимационни филмчета за роботи. А после въплъщавахме в мечта страничните любовни линии, нужни на режисьорите на целия този видеобоклук, за да има поне някакви паузи между убийствата и побоищата. Отначало беше интересно, впрочем. Но само отначало.
Като на професионалистка със стаж бързо ми писна от стандартните любовни quickies — бях дала на човечеството повече илюзии на тази тема, отколкото порнофилми беше заснело самото то. Харесваше ми да бродя из terra incognita на съвременната сексуалност, да изследвам граничните й области, ойкумена на обществения морал и нравственост. А той не беше готов за това и въпреки че никой на света не можеше да стане свидетел на съвместната ни халюцинация, винаги го възпираше някакъв вътрешен часови.
На призивите ми да се отправим в някое необичайно пътешествие отвръщаше с притеснен отказ или, напротив, предлагаше нещо немислимо за мен. Например да се превърнем в две анимирани трансформерчета, които откриват интереса си едно към друго на покрива на някой токийски небостъргач… Ужас. А когато аз настоявах да съм немският майор от „Касабланка“ и да го натегна, докато той е негърът пианист и пее „It’s summer time and the living is easy“, го обземаше такъв ужас, все едно го увещавах да измени на Родината.
Това би могло да е интересна тема за доктор Шпенглер: повечето руски мъже са хомофоби, понеже в руския ум са много силни метастазите на криминалния кодекс на честта. Всеки сериозен мъж, с каквото и да се занимава, си има едно наум за затвора и се стреми да не допуска нарушения на затворническите табута, за което ще трябва да плаща със задника си. Поради тази причина животът на руския мачо прилича на перманентен спиритически сеанс: докато тялото се къпе в разкош, душата си излежава присъдата зад решетките.
Аз, впрочем, знам защо е така и мога да напиша по въпроса дебела умна книга. Основната й идея ще е следната: Русия е общинна страна и разрушаването на селската общинност води до това, че източник на народния морал става престъпната. Престъпниците заемат мястото, където е живял Бог — по-точно е да се каже, че Бог сам става един от тях: дума даваш, дума държиш, както тегли чертата на дискурса неизвестният майстор на криминалните татуировки. А когато беше демонтирана и последната протеза на религията, съветски „вътрешен партиен комитет“, камертон на руската душа окончателно стана китарата, акомпанираща на престъпните балади.
Но колкото и да е отвратителен престъпническият морал, друг изобщо не остана. Навсякъде каруци с дини и няма свестни хора, няма, приблизително така пише Лермонтов. Интересно е обаче, че „дини“ в днешния руски жаргон означава милиарди, за което наскоро писах на Ей в Тайланд. Та дини има, а свестни хора няма, останаха само ченгета-куки и журналистчета-спинтрии, специализирали се в пропагандата на либералните ценности.
Уф! Няма да го задрасквам това последното изречение, нека читателят да му се полюбува. Това е то лисичият ум. Ние, плътениците, сме си естествени либерали, горе-долу както душата е родена християнка. Но какво пиша? Да,
