АС: Колкото до маймуните, аргументът изобщо не е в полза на педалите.
АХ: Добре са те подковали. Коя е тая касета, дето я взе?
АС: „Ромео и Жулиета“.
(Чува се как пръхтя презрително.)
АХ: Хвърли я в боклука.
АС: Дай да я изгледаме още веднъж.
АХ: Ох, не ти ли писна?
АС: Добре де, за последен път. Хайде, а? Точно като Жулиета си с това потниче.
АХ: Ох, какво да те правя, Ромео… Добре. Обаче при едно условие.
АС: Какво?
АХ: После пускаме „Мълхоланд Драйв“.
АС: Р-р-р!
АХ: Божичко! Вече?!
АС: Р-р-р!
АХ: Сега де, сега… Пускам го. Скоро ще го науча наизуст тоя филм. Два рода равно свински от Верона, чиято свинщина е тук пред вас, отново нарушавайки закона, проливат ближна кръв със вражи бяс…
АС: У-у-у!
АХ: Не се стягай де, сивчо. Това е Шекспир. Апропо, по въпроса за свинята. Не помня казвах ли ти, Свинята не може да види небето, просто вратът й е такъв. Хубава метафора, нали? Просто не може — и точка. Дори сигурно не знае, че има небе…
Любовта и трагедията вървят ръка заръка. За това са писали Омир и Еврипид, Стендал и Оскар Уайлд. А сега е моят ред.
Докато не научих от собствен опит какво е любов, я смятах за специфично наслаждение, което безопашатите маймуни получават от общуването си допълнително към секса. Тази представа се беше създала в ума ми от многото описания, които бях чела в поезията и прозата. Откъде можех да знам, че писателите изобщо не изобразяват любовта, каквато е наистина, а конструират словесни симулакруми, които да изглеждат най-добре на книга? Мислех се за професионалистка в любовта, понеже много столетия я бях внушавала на другите. Но едно е да пилотираш летящия към Хирошима Б-29, а съвсем друго — да го гледаш от централния площад на същия град.
Любовта изобщо не се оказа такава, каквато я описват. Беше по-близо до смешното, отколкото до сериозното — но това не означаваше, че мога да я пренебрегна. Не приличаше на опиянение (най-използваното сравнение в литературата) — но пък още по-малко приличаше на трезвост. Възприятията ми за света не се промениха: Александър изобщо не ми приличаше на прекрасен принц на черен „Майбах“. Виждах всичките му ужасни страни, но колкото и да е странно, те само го правеха по-очарователен в очите ми. Разсъдъкът ми се примири дори с идиотските му политически възгледи и започна да намира в тях някаква сурова северна самобитност.
В любовта нямаше никакъв смисъл. Но пък за сметка на това тя придаваше смисъл на всичко друго. Направи сърцето ми леко и празно като балонче. Не разбирах какво става с мен. Но не защото бях оглупяла — просто в онова, което ставаше, нямаше нищо за разбиране. Някои ще кажат, че такава любов не е дълбока. А според мен онова, в което има дълбочина, вече не е любов, а сметка или шизофрения.
Лично аз не се наемам да кажа какво е любовта — вероятно тя и Бог могат да се определят само по апофазата, чрез онова, което не са. Но апофазата също ще е грешка, защото те са всичко. А писателите, които пишат за любовта, са мошеници и най-големият мошеник е Лев Толстой с тъпата „Кройцерова соната“. Толстой, впрочем, го уважавам.
Откъде можех да знам, че романтичното ни приключение ще е съдбоносно за Александър? Оскар Уайлд пише: „Yet each man kills the thing he loves…“ Този писател живееше в епохата на примитивния антропоцентризъм, оттук идва и думата „man“ (пък и сексизмът тогава се прощаваше лесно, особено на гейовете). В останалото обаче Уайлд улучва десетката. Аз погубих звяра, the Thing. Красавицата уби чудовището. И оръдието на убийството се оказа самата любов.
Помня как почна този ден. Събудих се и дълго лежах по гръб, издигах се от дълбините на някакъв много приятен сън, който изобщо не можех да си спомня. Знаех, че в такива случаи трябва да лежиш, без да мърдаш и без да отваряш очи, в позата, в която си се събудил, и тогава сънят може да изплува в ума ти. Така и стана — след около минута си го спомних.
Бях сънувала чудна градина, обляна от слънце и пълна с птичи песни. В далечината долу се виждаше ивица бял пясък и морето. Пред мен имаше отвесна скала и в нея пещера, затворена с каменна плоча. Трябваше да махна плочата, но тя беше тежка и не можех да я помръдна. Напрегнах всички сили, запънах крака в земята и тласнах плочата. Тя падна настрани и видях черната дупка на входа. Лъхна ме влага и стара смрад. А после от мрака в слънчевия ден започнаха да излизат кокошки — една, втора, трета… Не можех да ги преброя, толкова много бяха. И всичките вървяха и вървяха към светлината и щастието и вече нищо не можеше да ги спре — бяха разбрали къде е изходът. Видях сред тях и моята, последната, оная с бялото петно, и й махнах с лапа (в съня вместо ръце имах лапи като при супрафизична промяна). Тя дори не ме погледна, просто мина покрай мен. Но аз изобщо не й се разсърдих.
Какъв чуден сън, помислих и отворих очи.
