На стената трепкаше слънчево зайче. Това беше виртуалното ми място под слънцето, имах си го, без изобщо да ми се налага да се боря за него — правеше го огледалцето: хвърляше на стената отразен лъч. Помислих за Александър и се сетих за любовта ни. Тя беше също така несъмнена, както и потрепващото на стената жълто слънчево зайче. Днес между нас трябваше да стане нещо немислимо, нещо наистина чудесно. Още преди да съм намислила какво ще му кажа, хванах телефона.
— Ало? — каза той.
— Искам да те видя.
— Ами ела — каза той. — Само че нямаме много време. Довечера отлитам на север. Ще ни останат само два-три часа.
— Ще ми стигнат — казах.
Таксито едва се влачеше, светофарите не превключваха по цяла вечност и на всяко кръстовище ми се струваше, че още няколко секунди чакане — и ще ми се пръсне сърцето.
Щом излязох от асансьора, той си свали маската и подуши въздуха.
— Сигурно никога няма да свикна с това как миришеш. Уж помня, обаче всеки път се оказва, че помня нещо съвсем друго. Май трябва да ти отскубна няколко косъмчета от опашката.
— Защо? — попитах.
— Ами… Ще си ги нося в медальон до сърцето — каза той; — И от време на време ще го отварям и ще си ги мириша. Като средновековен рицар.
Усмихнах се — представите му за средновековните рицари очевидно бяха взети от вицовете. Всъщност може би точно затова те доста приличаха на истината. Рицарите, разбира се, не носеха в медальоните си косми от опашка — че кой ще им даде! — но като цяло картината беше достоверна.
Видях до дивана нещо ново — лампа, направена като огромна чаша за мартини. Набучен с крушки конус на високо тънко краче.
— Много е красива. Откъде се взе?
— Подарък ми е от еленовъдите.
— От еленовъдите ли?
— По-точно от ръководството на еленовъдите. Едни жалки хитреци от Ню Йорк. Хубава е, нали? Като око на водно конче.
Обзе ме такова желание да го прегърна, че едва се сдържах. Защото се страхувах, че ако направя още една крачка, между нас ще заискри волтова дъга. Той май усети чувствата ми.
— Нещо си особена днес. Да не си дрогирана?
— Защо, страх ли те е? — Погледнах го изпод вежди.
— Ха — каза той. — И по-страшни неща съм виждал.
Бавно тръгнах да то обиколя. Александър се ухили и тръгна да ме обикаля на обратно, без да откъсва поглед от мен, все едно бяхме фехтувачи от „Аниматрицата“ — той много обичаше да я гледа, — като ме закачи с косматата си сива кука (това е то истинското включване, не като на екрана). После едновременно спряхме. Пристъпих към него, сложих ръце на пагоните му, придърпах го към себе си и за пръв път от началото на връзката ни го целунах в устата — така, както правят хората.
Никога никого не бях целувала така. Имам предвид физически, уста в уста. Беше странно усещане — мокро, топло, с леко почукване на зъби в зъби. Вложих в първата си целувка цялата си любов. А в следващата секунда му почна трансформацията.
Отначало всичко изглеждаше както обикновено — опашката му се изви над гръбнака (всъщност направо изскочи от него) и между нея и главата му се опъна невидима енергетична жица. Обикновено след това той само за няколко секунди се превръщаше във вълк. Но сега нещо не беше наред. Той потрепери в конвулсия и падна по гръб, все едно опашката му внезапно беше станала толкова тежка, че го беше дръпнала към пода. А после бързо и страшно заразмахва ръце и зарита (така правят хората, когато получат черепна травма) и след секунди се превърна в черно, абсолютно улично, даже безпризорно-помиярско куче.
Да, куче. Беше колкото овчарка, но очевидно беше помияр. В неблагородните му пропорции личеше смесицата на най-различни породи, а очите му бяха умни, ясно-зли и почти човешки, като на псетата, които нощуват пред станциите на метрото с клошарите. И освен това беше синкавочерно, дори лилаво-черно, също като брадата на Аслан Удоев.
Не знам дали заради цвета, или заради щръкналите остри уши, които сякаш долавяха далечен звук, но в това куче имаше нещо сатанинско: навяваше мисли за гарвани над бесило, за нещо демонично… Разбирам, че е странно същество като мен да казва: „навяваше мисли за нещо демонично“, но какво да направя, като си беше точно така? Но най-страшен беше — не знам дали ми се счу, или наистина се разнесе едновременно от всички страни — ужасеният стон, все едно стенеше самата земя.
Толкова се уплаших, че изскимтях. Той отскочи от мене, обърна се към огледалото, видя се, дръпна се и също заскимтя. Освестих се. Вече разбирах, че с него е станало нещо страшно, някаква катастрофа — и че аз съм виновна за нея. Катастрофата беше предизвикана от моята целувка, от електрическата дъга на любовта, която бях предизвикала, като бях впила устни в неговите.
Седнах до него и го прегърнах през раменете. Но той се дръпна и когато опитах да го спра, ме ухапа по ръката. Не чак много силно, но на две места ми изби кръв. Изскимтях и отскочих. Той се хвърли към вратата, блъсна я с лапи и изчезна зад нея.
