— Тук не става. Моите хора знаят за това място. Нямаш ли някое друго?
— Имам. Влез да ми кажеш какво става.
Той тръсна глава.
— Тръгваме веднага. До пет минути ще е късно.
Разбрах, че работата е сериозна.
— Добре — казах. — Тук ще се връщаме ли?
— Едва ли.
— Тогава ще си взема сака. И колелото. Няма ли да влезеш?
— Ще те изчакам тук.
След няколко минути вече вървяхме по една алея и се отдалечавахме от спортния комплекс. Бутах колелото, тежкият сак висеше на лявото ми рамо, но Александър изобщо не изяви желание да ми помогне. Не му беше присъщо, но пък виждах, че едва се крепи на крака.
— Далече ли е скривалището? — попита той.
— Половин час, ако вървим така бавно.
— И какво е?
— Ще видиш.
— Сигурно ли е?
— Най-сигурното.
Водех го в личното си бомбоубежище.
Често се случва, че подготвеното за в случай на война се използва в друга епоха и по друг повод. През осемдесетте години мнозина очакваха, че студената война ще приключи с гореща — за наближаването на такъв развой на събитията свидетелстваха като минимум поне две предзнаменования:
1. В магазините пуснаха месни консерви от сталинските стратегически запаси, направени за евентуалната трета световна (лесно се познаваха по липсата на етикети и цифри на кутиите, по особения жълтеникав цвят на ламарината, по гъстата смазка отгоре и по абсолютно безвкусното си, дори безцветно съдържание).
2. Американският президент се казваше Ronald Wilson Reagan. И трите му имена бяха от по шест букви, което правеше апокалиптичното число на звяра — 666, за което често разтревожено пишеше списание „Комунист“. Да не говорим, че Reagan се произнася също като ray gun, лъчево оръжие — това последното си беше мое откритие.
Както стана ясно след няколко години, всичките тези знамения предвещаваха не война, а залеза на СССР:
Та тези мисли ме доведоха до едно просто решение. Още тогава живеех близо до Битцевския парк и често в осеяните му с дерета дълбини се натъквах на тайнствени бетонни тръби, кладенци и различни комуникации. Въпросните подземни недостроежи се отнасяха към различни съветски епохи, което си личеше по бетона. Едни бяха елементи от дренажни системи, други имаха неизвестно за мен отношение към подземни топлопроводи и кабели, трети изобщо не се поддаваха на идентификация, но пък приличаха на военни.
Повечето се забелязваха отдалече. Една от въпросните дупки обаче се оказа подходяща. Беше в гъст храсталак, достатъчно далече от блоковете, та там да не се събират хулиганчета или да ходят влюбени. До нея нямаше пътечки и значи нямаше и вероятност някой да я намери случайно, докато се разхожда из парка. Изглеждаше по следния начин: от единия бряг на тясно дере съвсем малко се подаваше бетонна тръба с диаметър около метър. Другият бряг на дерето беше само на две-три крачки, така че отгоре тръбата на практика нямаше как да се види.
Проверих я. На три-четири крачки навътре тя се разклоняваше в две стаички. На стената в едната от тях имаше разпределителна кутия и дори фасунга, закачена на забита в бетона кука.
Когато открих това място, в него нямаше никакви следи от живот, а само строителен боклук и един съдран гумен ботуш. Лека-полека го обзаведох — занесох консерви, буркани мед, виетнамски рогозки и одеяла. Вместо войната обаче дойде перестройката и необходимостта от бомбоубежището отпадна. От време на време все пак го инспектирах — наричах си го Бункера.
Всичките ми запаси естествено отдавна се бяха развалили и изгнили, но самият Бункер си оставаше тайна: откакто дойде демокрацията, само един клошар се опита да се засели там веднъж (предполагам, че е пълзял в делириум по дерето и просто се е натъкнал на тръбата). Наложи ми се да използвам малко по-рязко внушение и се боя, че бедничкият е забравил не само за дерето, но и много други неща. След това сложих на входа защитен талисман. Обикновено избягвам тази операция, понеже разплатата за магия, която променя естествения ход на нещата, рано или късно е смъртта, но пък в случая вмешателството ми беше минимално.
Та когато Александър ме помоли да го скрия, веднага си помислих, че това е най-подходящото място. Да стигнем дотам обаче не беше лесно — той вървеше все по-бавно и често спираше и дишаше тежко.
Най-после стигнахме до дерето. Беше скрито зад няколко лески и някакви растения от семейство, ако не се лъжа, сенникоцветни, не помня как се казват — но пък тук те винаги израстваха до чудовищни размери, ставаха почти като дървета и даже се плашех, че може да е от радиация или някаква химическа отрова. Александър успя да се смъкне в дерето, приклекна и се навря в тръбата.
— Наляво, надясно?
— Наляво — казах. — Ей сега ще светна.
— О, и ток ли има? Направо пет звезди.
Светнах, помогнах му да си свали шлифера и го сложих да легне на рогозките. И чак сега видях, че сивото му сако е подгизнало от кръв.
— Куршуми — каза той. — Два, може би три. Можеш ли да ги извадиш?