Не излезе цял час. Разбирах, че иска да е сам, и не му се натрапих. Но ме беше страх, ужасявах се, че всеки момент ще чуя изстрел (нали веднъж вече беше казал, че ще се застреля, и то заради истинска глупост). Вместо изстрел обаче чух музика — той пусна „I Follow the Sun“, после пак. И пак. Очевидно душата му се нуждаеше от кислород.
Аз все така седях на килима пред дивана. Но постепенно се успокоих и може би намерих обяснението за онова, което се беше случило. Отначало си спомних покойния лорд Крикет и лекцията му за змийската сила, която се спуска по опашката. Когато бях чула думата „свръхплътеник“, естествено бях решила, че всичките му дрънканици са абсолютна идиотия, гирлянда зловонни мехури в блатото на профанизирания езотеризъм. Един аспект от случилото се обаче придаваше на думите на лорда известен смисъл.
Преди превръщането си Александър падна на пода така, все едно го бяха дръпнали за опашката. Или все едно опашката му беше станала невероятно тежка. Каквото и да беше станало, беше необичайно и го беше изненадало — и беше свързано е органа му на внушение. А лорд Крикет беше казал, че преходът от вълк към онова, което наричаше „свръхплътеник“, става, когато кундалини се спусне чак до края на опашката. Освен това…
И тук идваше най-неприятното. Освен това той спомена за необходимата за трансформацията „инволтация на мрака“, духовното въздействие на висшата „демонична същност“…
Little me?
Трудно ми беше да го повярвам. От друга страна, в думите на покойния лорд спокойно можеше да има случайно късче истина, открито някъде от въпросния Алистър Кроули. Понеже по света се провеждат много тайни събрания и мистични ритуали и не всичките в крайна сметка са пълно шарлатанство. Несъмнено беше едно — бях изиграла съдбовна роля в случилото се. Очевидно бях станала катализатор на някаква неясна алхимична реакция. Както казва Харуки Мураками, силата, която излиза от жената, не е голяма, но може да разбушува сърцето на мъжа…
Най-страшното беше, че разбирах необратимостта на станалото — тия неща плътениците ги разпознават безпогрешно. Чувствах, че Александър никога няма да стане същия като преди. И това не беше само предположение, усещах го с опашката си. Все едно съм изпуснала скъпоценна ваза и тя се е пръснала на хиляди парченца — никога не можеш да я залепиш.
Събрах сили, отидох до вратата, зад която се беше скрил, и я отворих.
Никога не бях влизала тук. Оказа се, че стаята е съвсем малка, почти килерче, само с масичка, фотьойл и секция под ъгъл. На масичката имаше малък цифров магнетофон. Който за не знам кой ли път свиреше песента на Shocking Blue и се заклеваше да преследва слънцето до края на времето.
Александър беше неузнаваем. Беше се преоблякъл — не беше с генералска униформа, а с тъмносиво сако и черно поло. Никога не го бях виждала с такива дрехи. Но по-важно беше друго — нещо недоловимо беше станало с лицето му; очите му като че ли бяха по-близо едно до друго и бяха избледнели. Променило се беше и изражението им — в тях се четеше отчаяние, уравновесено от ярост — мисля, че само аз бих могла да разложа на тези съставни части външно спокойния му поглед. Беше той — и не беше той. Стана ми страшно.
— Саша — казах тихо.
Той ме погледна в очите.
— Помниш ли приказката за аленото цвете?
— Помня я — казах.
— Чак сега разбрах какъв е смисълът й.
— И какъв е?
— Любовта не преобразява. Тя просто смъква маските. Мислех си, че съм принц. А се оказа, че… Ето я душата ми.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Не говори така — прошепнах. — Това не е вярно. Нищо не си разбрал. Душата няма нищо общо. Това е… Това е като…
— Като да се излюпиш — тъжно каза той. — Не можеш да се върнеш в черупката.
Изрази чувствата ми невероятно точно. Значи промяната наистина беше необратима. Не знаех какво да кажа. Искаше ми се да се продъня вдън земя — първо през пода, после през самата земя и така до безкрай… Но той не ме обвиняваше. Напротив, ясно си личеше, че вижда причината за случилото се у себе си. Наистина благородно сърце!
Той стана и каза:
— Заминавам на север. — И нежно прокара пръсти по бузата ми. — Да става каквото ще. Ще се видим след три дни.
Дойде след два.
Беше сутринта. Не го чаках, инстинктът ми не ми подсказваше нищо. Потропването на вратата беше странно, слабо. Ако беше дошла милицията, пожарната инспекция, санепидстанцията, районният архитект или други някои носители на националната идея, тропането нямаше да е такова — знам как тропат, когато идват за пари. Реших, че е старата чистачка, дето мете трибуните. Понякога идва за гореща вода да си направи чай. Два електрически чайника й подарих, но тя пак идва — от самота сигурно.
Беше Александър — мъртвешки бледен, с тъмни кръгове под очите и дълга драскотина през лявата буза. Миришеше на алкохол — не снощен, а като от току-що отворена бутилка водка. Никога досега не ми беше мирисал на алкохол.
— Как ме намери? — попитах.
Наистина беше трудно да измисля по-тъп въпрос. Той дори не си направи труда да ми отговори.
— Можеш ли да ме скриеш? Няма време.
— Разбира се — казах. — Влизай.
