Бях си сложила в сака leatherman-а, разбира се. Имам и известен медицински опит — вярно, последния път, когато го прилагах, беше много отдавна и вадих от един мъж не куршуми, а остриета на стрели. Но няма особена разлика.
— Добре — казах. — Само недей да квичиш.
По време на процедурата — а тя се оказа наистина дълга — той не издаде нито звук. След едно особено непохватно извъртане на инструмента ми мълчанието му стана толкова потискащо, че се уплаших да не е умрял. Той обаче протегна ръка, взе шишето водка и пи. Накрая свърших. Наистина го измъчих, но извадих и трите сребърни парчета — по две бяха полепнали черни косъмчета и разбрах, че са стреляли по него, докато е бил… Не знаех как да наричам новия му облик — думата „куче“ ми се струваше обидна.
— Готово — казах. — Сега трябва да те превържа. Лежи кротко, а аз ще ида до аптеката, тя е наблизо. Да ти купя нещо?
— Да. Синджир и нашийник.
— Какво?!
— Нищо де — каза той и се помъчи да се усмихне. — Шегувам се. Не се притеснявай за лекарства, ще ми мине като на куче. Купи няколко самобръсначки и пяна за бръснене. И минерална вода. Пари имаш ли?
— Имам, не се притеснявай.
— И не си ходи у вас. В никакъв случай. Там вече сигурно те причакват.
— Това го знам и без да ми го казваш — отвърнах. — Обаче… Сетих се нещо. Михалич нали има един уред, който определя местоположението. С датчик. Ако ми е пъхнал такъв датчик в нещата?
— Не е вярно. Работеше те. Никакви датчици нямаме. Разкриха те чрез чистачката, дето идва да ти иска вода да си направи чай. Бачка при нас от осемдесет и пета.
В тоя живот винаги научаваш по нещо ново…
Когато се върнах, той спеше. Седнах и дълго го гледах. Лицето му беше спокойно като на малко дете. А на пода беше чашата и в нея — трите кървави сребърни парчета. Плътеник се убива трудно. Михалич вземете например — колкото и да го удряш по главата, само по-весел става. Шампанското ме удари в главата, смее се… Шегаджия. В случая не беше шампанско, разбира се, а куршуми — но все пак моят Сашенка няма да се даде на някакви си куршуми.
Как помага на комюнитито ни митът, че плътеник може да се убие само със сребърен куршум?
1) Раните никога не гноясват и не е нужна никаква дезинфекция — среброто си е природен антисептик.
2) изстреляните по нас куршуми са по-малко — хората са стиснати и често излизат на лов с един-единствен патрон; вярват, че всяко попадение ще е смъртоносно.
В реалния живот обаче изстрелът много по-често се оказва смъртоносен за ловеца. Ако хората бяха по-умни, бързо щяха да се сетят кой разпространява всичките тия слухове за сребърните куршуми. Хората обаче не че не са умни, но мислят неправилно и не за онова, за което трябва.
Бях купила храна и някои други неща. Докато се смъквах в дерето и вмъквах двата натъпкани плика в тъмната бетонна тръба, си помислих, че всъщност с нищо не съм по-различна от хилядите омъжени рускини, чиито крехки рамене са превити под тежестта на домакинстването. Всичко обаче се беше случило толкова неочаквано и беше толкова различно от ролите, които бях играла преди, че дори не можех да осъзная харесва ли ми, или не.
Обикновено се смята, че плътениците не се вълнуват от духовните проблеми. Колко му е — превърнеш се в лисица или във вълк, виеш си срещу месечината, прегризеш нечие гърло и всички важни житейски въпроси са решени. Става ти съвсем ясно кой си и защо си на този свят, откъде идваш и накъде отиваш… А изобщо не е така. Тайните на съществуванието ни измъчват много по-силно, отколкото измъчват днешния
Не мисля обаче че хората съзнателно искат да ни обидят. Това е просто следствие от тяхната ограниченост. Те ни извайват по свое подобие, понеже си нямат друг образец.
Обикновено дори малкото, което хората знаят за нас, е невероятно извратено и опошлено. За лисиците плътеници се смята, че живеят в човешките гробове. Чуят ли за нас, хората си представят кости, зловоние, разложени трупове. И си мислят — ама наистина са ужасни твари тези лисици, щом живеят в гробове… Тоест оприличават ни на огромни гробни червеи.
Това си е чиста заблуда. А древният гроб беше сложно съоръжение от няколко сухи и просторни стаи. В него чрез система от бронзови огледала проникваше слънчева светлина (не беше много светло, но ставаше за учебни занимания). Такъв гроб, разположен далече от хорските жилища, беше идеален дом за същество, равнодушно към мирската суета и предразположено към вглъбен размисъл. Днес подходящи гробове почти не останаха: разораха ги с плугове, прокопаха през тях канали и прокараха пътища. В съвременните гробищни панелки пък им е тясно и на самите покойници.
