Носталгията обаче и до днес понякога ме отвежда на Востряковските гробища — просто вървя по алеите и си мисля за вечното. Гледаш кръстовете и звездите, четеш имената, гледаш и лицата на избледнелите снимки и си мислиш: колко ли е разбрал за живота Койфер… А Солонян… А колко ли е разбрало за живота семейство Ягуполски… Всичко са разбрали — освен най-важното.
И колко ми е мъчно за тях, бедничките — защото най-важното е било толкова неизразимо близко до тях.
Преди да дойда в Русия, няколкостотин години живях в една гробница от династията Хан близо до мястото, където преди това се издигаше град Лоян. В гробницата имаше две големи стаи, в които се бяха запазили красиви халати и ризи, гусли юй и флейта, десетки съдини — изобщо, всичко необходимо за едно скромно домакинство. Хората пък ги беше страх да се приближават до гробницата, понеже разправяха, че там живеела зла сила. Това си беше, ако се абстрахираме от излишната емоционалност на оценката, самата истина.
По онова време интензивно се занимавах с духовни практики и общувах с учени хора от съседните села (китайските студенти с книгите си обикновено живееха в провинцията, ходеха да държат изпити в големите градове, а като се пенсионираха след административната си служба, се връщаха в родните си домове). Някои от тях знаеха каква съм и малко ми досаждаха с въпросите си за отминалите времена — правилно ли са съставени летописите, няма ли допуснати грешки в хронологията, кой е организирал еди-кой си дворцов преврат преди три века и така нататък. Налагаше се да си напрягам паметта и да им отговарям, понеже те пък ми даваха в замяна старинни текстове, които понякога ми трябваха за справки и сверки.
Други, по-смели духом, ми идваха на гости да поразвратничат сред древните гробове. Китайските художници и поети ценяха уединението с лисица, особено на пияна глава. Сутрин пък се будеха в тревата до покритите с мъх надгробни камъни, скачаха и с ужасени крясъци хукваха към близкия храм, косите им се развяваха от вятъра. Беше много красиво — гледаш ги иззад някое дърво и се подсмиваш… След ден-два идваха пак. О, колко възвишени, благородни и фини хора живееха тогава! Често даже не им вземах пари.
Тези идилични времена свършиха бързо, но от тях ми останаха чудесни спомени. Където и да ме запокитеше животът след това, винаги ми беше малко мъчно за уютната ми гробница. Затова с удоволствие се преместих в гората. Имах чувството, че старите дни са се върнали.
Двойната дупка, в която живеехме, дори по разположение приличаше на древното ми убежище — вярно, помещенията бяха по-мънички и освен това не живеех в тях сама, а с Александър.
Той много бързо свикна с новото жилище. Раните му заздравяха — оказа се достатъчно една нощ да преспи в облика на куче. И на сутринта си остана куче — и излезе на разходка из дерето. Бях доволна, че не се притеснява от това си тяло — дори всъщност като че ли му се радваше, като на нова играчка. Очевидно му харесваше не самата форма, а устойчивото й постоянство: преди можеше да е вълк само за мъничко, а сега беше куче колкото си иска.
Нещо повече, това черно куче можеше дори да говори. Вярно, изговаряше думите много смешно и отначало се смеех до сълзи. Александър обаче не ми се сърдеше и скоро свикнах. Първите дни той много Тичаше из гората — опознаваше околността. Боях се, че амбициозно може да препикае прекалено голяма територия, но не исках да накърня самолюбието му, като му го кажа. Пък и ние с него можехме да се защитим, ако стане нещо… „Ние“… Трудно ми беше да свикна с това местоимение.
Прииска ми се да обясня на Александър основното от онова, което съм научила за живота, именно защото жилището ни ми напомняше за мястото, където безброй години бях усъвършенствала духа си. Трябваше поне да опитам — иначе колко струваше любовта ми? Нима можех да го изоставя сам в ледената омая на развиващия се ад, който почваше веднага оттатък гората? Трябваше да му подам опашка и ръка, защото освен мен нямаше да го направи никой.
Реших да му разкрия съкровената същина. Затова той трябваше да усвои няколко нови за него идеи — и по тях, като по стъпала, да се изкачи към висшето. Беше ми трудно обаче да му обясня дори тези начални истини.
Проблемът е, че думите, които изразяват истината, ги знаят всички — а ако не ги знаят, за пет минутки могат да ги намерят в Google. Истината обаче не я знае почти никой. То е като картинка „magic eye“ — хаотично преплетени цветни линии и петна, които могат да се превърнат в обемно изображение, ако фокусираш правилно погледа си. Наглед е съвсем просто, но дори най-големият доброжелател на гледащия не може да му помогне да фокусира погледа си. Истината е точно такава картинка. Тя е пред очите на всички, дори на безопашатите маймуни. Но я виждат само единици. Затова пък мнозина мислят, че я разбират. Това е чиста глупост — в истината, както и в любовта, няма нищо за разбиране. За истина пък обикновено се приемат разни умствени вехтории.
