Направи ми впечатление една малка сива торбичка на също такава сива връвчица на гърдите на Александър. Сетих се, че цветът е избран в тон с вълчата козина — та торбичката да не се вижда, когато Александър се превръща във вълк. Сега обаче, на черния фон, се виждаше ясно. Реших да го попитам за нея вечерта, когато ще е в добро настроение.
Преди лягане той палеше по една кубинска пура — много гадна воня, — Montecristo III или Cohiba Siglo IV, знаех им марките, понеже аз ходех да му ги купувам. Това беше най-доброто време за разговор. Ако не знаете, при пушенето мозъкът произвежда, така да се каже, допамин — вещество, което създава усещането за благополучие: пушачът взема това благополучие назаем от бъдещето си и го превръща в здравословни проблеми. Вечерта седнахме на прага на жилището ни и той запали (не му разрешавах да пуши вътре). Изчаках пурата да догори до половината и попитах:
— Какво носиш в тая торбичка?
— Кръст — отвърна той.
— Кръст? Ти носиш кръст?
Той кимна.
— Но защо го криеш? Нали вече може да се носи кръст.
— За можене — може — каза той. — Обаче ми изгаря гърдите, когато се превъплъщавам.
— Боли ли?
— Не точно. Обаче всеки път мирише на горена козина.
— Ако искаш, ще те науча на една мантра — казах. — И никакъв кръст никога няма да те пари.
— Не ти ща демонските мантри. Не разбираш ли, че това е грях?
Изненадах се.
— Ти да не би да си вярващ?
— Разбира се, че съм вярващ.
— В смисъл на православното културно наследство? Или наистина?
— Не го разбирам това противопоставяне. То си пише: „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове освен мене“. Е — нямам.
— Но ти си плътеник, Саша. Според всички православни разбирания тебе те чака само едно — адът. Защо си си избрал вяра, която те праща в ада?
— Вярата не се избира — каза той и се навъси. — Също като родината.
— Но религията е нужна, за да даде надежда за спасение. На какво се надяваш ти?
— Че Бог ще ми прости злите дела.
— Какво толкова зло си направил?
— Как какво? Образа Божи съм изгубил, първо. А и с тебе…
Насмалко да ахна от негодувание.
— Значи не ме смяташ за най-светлото и най-чистото във вълчия си живот, а напротив, зло, за което ще те накажат? Не те ли е срам?!
Той вдигна рамене.
— Знаеш, че те обичам. Въпросът не е в теб лично. Просто с теб живеем… такова…
— Какво такова?
Той издуха кръгче дим.
— В грях…
Гневът ми моментално угасна. Чак ме напуши смях, което не ми се беше случвало от много отдавна.
— Интересно, интересно — казах, усещах как в гърлото ми почва да бълбука смях. — Значи аз съм твоят грях, така ли?
— Не ти — тихо каза той, — другото.
— Кое друго?
— Опашкоблудието — каза той още по-тихо и сведе поглед.
Ухапах се за устната. Знаех, че в никакъв случай не бива да се смея — той споделяше с мен най-съкровеното си. И не се разсмях. Усилието да не го направя обаче беше толкова голямо, че на опашката ми като нищо можеше да се появи ново сребърно косъмче. Той значи и термин беше измислил!
— Само не се сърди — каза той. — Казвам ти честно всичко, както го чувствам. Ако искаш, може и да те лъжа. Обаче тогава какъв смисъл да си говорим?
— Да — казах, — прав си. Просто… просто е толкова неочаквано…
Няколко минути мълчахме и гледахме как вятърът лекичко полюшва бурените.
— И отдавна ли… вярваш? — попитах.
— Пета година.
— Мислех си, честно, че си падаш по нордическия пантеон. Фафнир там, Нагълфар, Фенрир, Локи. Сънищата на Балдер…
— Това също. — Той се усмихна смутено. — Обаче то е външно, обвивка. Един вид декорация, естетика. Като сфинксовете покрай Нева, нали разбираш.
— И как стигна до това положение?
— Като младеж се бях увлякъл по Кастанеда. И после прочетох в една негова книга, че осъзнаването е храна за Орела. Орелът е някакво мрачно подобие на Бог, така го разбрах. Не съм страхливец, но… но от това се уплаших. И се обърнах към православието. Въпреки явната двусмисленост на ситуацията. Понеже вече бях вълк, трета година как ме бяха приели в глутницата. Тогава още си имахме глутница, полковник Лебеденко беше жив…
Махна с ръка.
— Осъзнаването е храна за Орела? — повторих.
— Да — каза Александър. — Така са вярвали маговете на древен Юкатан.
Ох, ама наистина, какво момченце е още, помислих с нежност.
— Глупчо. Не осъзнаването е храна за Орела. Орелът е храна за осъзнаването.
— Кой Орел?
— Всичките. И маговете на древен Юкатан също заедно с целия си бизнес — семинарите си, workshop-овете си, видеокасетите си и застарелите мъжествени нагуали. Всички и всичко без изключение е храна за осъзнаването. Ти също.
— Как така? — попита той.
Взех му пурата, дръпнах и издухах облаче дим.
— Виждаш ли го?
Той проследи с поглед еволюцията му и каза:
— Да.
— Осъзнаваш ли го?
— Да.
— Плътеникът е точно като това облаче пушек. Живее, променя си формата, цвета, обема. После изчезва. Но когато димът се разсейва, с осъзнаването не става нищо. В него просто се появява нещо друго.
— А къде отива осъзнаването след смъртта?
— То няма нужда да ходи никъде — казах. — Ти например отиваш ли някъде? Ето — седиш, пушиш. И то така.
— Ами раят и адът?
