— Те са кръгчета дим. Осъзнаването не отива никъде. Напротив, всичко, което тръгне нанякъде, веднага става негова храна. Като този дим. Или като мислите ти.
— А чие е това осъзнаване?
— И това също е храна за осъзнаването.
— Не, не разбра въпроса ми. Чие е?
— И това също — повторих търпеливо.
— Но нали все трябва да има…
— И това — прекъснах го.
— Тогава кой…
И най-после разбра, подпря брадичка на ръката си и млъкна.
Трудно е все пак тези неща да се обясняват с отвлечени термини. Думите объркват: „Във възприятието няма нито субект, нито обект, а само чисто преживяване на трансцендентната природа и такова преживяване е всичко — и физическите обекти, и менталните конструкти, към които се отнасят идеите на възприемания обект и на възприемащия субект…“ Още след третата дума губиш смисъла. А с пример е лесно — издухаш две-три облачета дим, и готово. Той например разбра. Или почти разбра.
— И какво е според теб всичко това около нас? — попита той и взе пурата от пръстите ми. — Като в „Матрицата“ ли?
— Почти, но не съвсем.
— Къде е разликата?
— В „Матрицата“ има обективна реалност — оная постройка с телата на хората, които сънуват всичко. Иначе портфейлните инвеститори е нямало да отпуснат пари за филма, много са строги в това отношение. Всъщност всичко си е като в „Матрицата“, обаче без постройката.
— Как така?
— Сънят съществува, а тези, които го сънуват — не. Тоест те също са елемент от съня. Някои казват, че сънят сам сънува себе си. Строго погледнато обаче в случая „себе си“ няма.
— Не разбирам.
— В „Матрицата“ всички са включени с жици към нещо реално. Всъщност всички все едно са включени чрез GPRS, само че това, към което са включени, е същата илюзия като тях. Илюзията продължава само дотогава, докато продължава включването. Но когато то спира, не остава никакъв hardware, който да опишат съдебните изпълнители. И никакъв труп, който трябва да се погребе.
— Тук вече не си права. Точно това го има навсякъде — каза той убедено.
— Знаеш как е писано — нека виртуалните погребват своите виртуални. Погребващите и погребваните са реални само по отношение едни към други.
— Как е възможно?
Вдигнах рамене.
— Ами огледай се.
Известно време той мълча замислено. После начумерено кимна.
— Жалко, че не те познавах преди, за да ми обясниш. Сега вече… Животът свърши.
— Да, бедничкият ми — въздъхнах. — Само на Светия Дух можеш да се надяваш вече. Ако не си му се надянал.
— Присмиваш ми се, така ли? Добре, глупаво е, съгласен съм. А ти самата вярваш ли в Бога?
Чак се стреснах.
— Вярваш ли? — повтори той.
— Лисиците уважават религията на Адонай — отвърнах дипломатично.
— Не говоря за уважение. Кажи ми — вярваш ли, или не?
— Лисиците си имат своя вяра.
— И в какво вярват?
— В свръхплътеника.
— За който говореше лорд Крикет?
— Лорд Крикет беше чувал само слухове. И то глупави. Нямаше никаква представа за свръхплътеника.
— А той кой е?
— Има няколко равнища на разбиране. На най-примитивното това е месия, който ще дойде и ще обясни на плътениците най-важното. Тази интерпретация е повлияна от човешката религия и главният й профанизиран символ, който й съответства, също е взет от хората.
— Какъв главен профанизиран символ?
— Преобърнатата петолъчка. Хората я разбират неправилно. Вписват в нея глава на пръч, така че отгоре се получават рога. Много си падат да видят дявола във всичко освен в огледалото и в телевизора.
— А какво означава звездата всъщност?
— Звездата е лисичето разпятие. Като андреевски кръст с пречка за опашката. Никого няма да разпъваме, разбира се, ние да не сме хора. Има се предвид символичното изкупление на лисичите грехове, най-големият от които е незнанието.
— И как свръхплътеникът ще изкупи лисичите грехове?
— Ще даде на лисиците Свещената книга на плътеника.
— Каква е тази книга?
— Смята се, че в нея ще бъде разкрита най-голямата тайна на плътениците. Всеки плътеник, който прочете книгата, ще успее да разбере тайната пет пъти.
— И как ще се казва тази книга?
— Не знам. Никой не знае. Казват, че названието й ще е магическо заклинание пентаграматон, което ще унищожава всички препятствия. Но това са само легенди. Понятието „свръхплътеник“ има истински смисъл, който няма никакво отношение към всичките тези измислици.
Очаквах да ме попита за истинския смисъл, но той попита друго:
— Как така ще разбере тайната пет пъти? Като разбереш нещо, защо да го разбираш още четири пъти? Нали вече си го разбрал.
— Изобщо не е така. В повечето случаи, като разбереш нещо, вече никога няма да можеш да го разбереш пак именно защото уж вече го знаеш. В истината обаче няма нищо, което може да се разбере веднъж завинаги. Понеже я виждаме не с очите си, а с ума си, казваме: „Разбирам“. Но когато мислим, че сме я разбрали, вече сме я изгубили. За да постигнем истината, трябва да я виждаме постоянно — с други думи, да я разбираме пак и пак, секунда след секунда, непрекъснато. Наистина малцина са способни на това.
— Да — каза той, — разбирам.
