— Но това не означава, че ще го разбираш утре или вдругиден. Ще ти останат мъртвите обвивки на думите, а ти ще си мислиш, че в тях все така е увито нещо. Така смятат всички хора. Те съвсем сериозно вярват, че имат духовни съкровища и свещени текстове.
— Според теб думите не могат да изразят истината, така ли?
Кимнах.
— Две и две е четири — каза той. — Това не е ли истина?
— Не непременно.
— Защо?
— Ами например ти имаш две яйца и две ноздри. Две и две. Не виждам никакво четири.
— Ами събери две и две.
— Как се събират ноздри с яйца? Остави това на хората. Той се замисли, после попита:
— Кога трябва да дойде свръхплътеникът?
— Свръхплътеникът идва всеки път, когато виждаш истината.
— Какво е истина?
Не казах нищо.
— Какво е? — повтори той.
— Мълчах.
— А?
Извъртях очи нагоре. Много ми отива тази гримаска.
— Попитах те нещо, опашатке.
— Не разбираш ли? Тъкмо мълчанието е отговорът.
— С думи не може ли? Та да разбера.
— Няма нищо за разбиране — казах. — Когато ти задават въпроса „какво е истина?“, можеш да отговориш, без да излъжеш, само по един начин. Трябва да видиш истината в себе си вътрешно. А външно трябва да запазиш мълчание.
— Ти виждаш ли я тая истина вътрешно? — попита той. Аз мълчах.
— Добре, ще те попитам другояче. Когато виждаш истината вътрешно, вътре в себе си, какво всъщност виждаш?
— Нищо — казах.
— Нищо? И това е истината?
Не казах нищо.
— Ако няма нищо, защо тогава изобщо говорим за истината?
— Бъркаш причината и следствието. Ние говорим за истината не защото там вътре има нещо. Напротив — ние мислим, че трябва да има нещо, защото я има думата „истина“.
— Именно. Има я думата. Защо?
— Просто ей така. Никой не може да размотае кълбото на думите, цяла вечност няма да стигне. Може да си измисляш до безкрай въпроси и отговори — можеш да слепваш думите както си щеш и всеки път по тях ще полепва някакъв смисъл. Обаче какъв смисъл от това? Врабчето например не задава никакви въпроси. Но не мисля, че е по-далече от истината от Лакан или Фуко.
Помислих си, че той може и да не знае кои са Лакан и Фуко. Обаче нали в службите имаха курсове по контрапромиване на мозъци… Както и да е, трябваше да говоря по-простичко.
— Накратко, тъкмо заради думите хората са се оказали натикани, ще ме прощаваш, в кучи гъз. И заедно с тях и ние, плътениците. Защото може да сме плътеници, обаче говорим на техния език.
— Но все пак трябва да има причина за съществуването на думите — каза той. — Щом хората са се озовали в кучи гъз, трябва да се разбере защо, нали?
— Като си в гъза, можеш да направиш две неща. Първо — да се помъчиш да разбереш защо си там. Второ — да се измъкнеш. Грешката на отделните хора и на целите народи е, че си мислят, че тези две действия по някакъв начин са свързани. А не е така. И да се измъкнеш от гъза е много по-лесно, отколкото да разбереш защо си в него.
— Защо?
— От гъза се измъкваш веднъж и после го забравяш. А за да разбереш защо си там, ти трябва цял живот. Който прекарваш в него.
Известно време мълчахме и гледахме в тъмнината. После той попита:
— И все пак. Защо им е на хората езикът, ако им носи само неприятности?
— Първо, за да лъжат. Второ, за да се нараняват с бодлите на отровните думи. Трето, за да разсъждават за несъществуващото.
— А за съществуващото?
Вдигнах пръст пред носа му.
— Какво ми го тикаш тоя фингър? — ядоса се той.
— Това не е фингър. Това е пръст. За съществуващото няма какво да се разсъждава. То ни е пред очите. Достатъчно е да го посочиш с пръст.
Тази вечер не говорихме повече, но знаех, че първите семена са попаднали в почвата. Оставаше ми да чакам следващия случай.
Ако нашият начин да правим любов изглежда на някого извратен („опашкоблудие“, моля ви се, как пък го измисли — и да искаш, не можеш да го забравиш), ви съветвам да се вгледате по-внимателно в онова, което правят хората. Първо си мият телата, обезкосмяват ги, поливат се и се пръскате течности, които унищожават естествената им миризма (това особено възмущаваше граф Толстой) — само и само за малко да станат fuckable. А след любовния акт пак се потапят в унизителните подробности на личната хигиена.
И не стига това, ами хората се срамуват от телата си или са недоволни от тях: мъжете помпят мускули, жените с всички сили отслабват и си слагат силиконови протези. Пластичните хирурзи даже вече измислиха термин: „микромастия“ — това е, когато гърдите са по-малки от дини. Мъжете пък почнаха да си удължават членовете и продават специални хапчета, та после да работят. Без пазар на болестите нямаше да има и пазар на лекарства — точно това е тайната на Хипократ, която лекарите се кълнат да не издават.
Човешкото любовно влечение е изключително крехко чувство. Може да го убие глупава фраза, неприятна миризма, неправилно положен грим, случайно присвиване на стомаха — всичко. Това може да стане мигновено и никой човек не може да го спре. Нещо повече, също като във всичко човешко, в това влечение се крие бездънен абсурд, трагикомична пропаст, която умът преодолява толкова лесно просто защото не знае за съществуването й.
