Въпросната пропаст поне според мен най-добре я описа един червен командир през есента на 1919 година — след като го нагостих с омайни гъби, които набрах до релсите на спрелия му брониран влак. Та той се изрази така: „Бе нещо не мога да разбера защо като ми харесва красивото и одухотворено лице на някоя, после трябва да я ръгам в мократа космата п…а!“ Грубо казано, разбира се, но същината е схваната точно. Между другото, преди завинаги да изчезне в полето, той каза и още една интересна мисъл: „Всъщност като си помисли човек, женската привлекателност зависи не толкова от прическата и осветлението, колкото от ташаците ми“.
Но хората въпреки това правят секс — вярно, през последните години предимно през гумени торбички, та нищо да не нарушава самотата им. Този бездруго съмнителен спорт започна да прилича на спускане със ски: рискът за живота е горе-долу същият, обаче трябва да внимаваш не за завоите на пистата, а да не ти се изхлузи скиорският костюм. Хората, които се отдават на това занимание, са смешни като моралисти и нямат право да съдят кое е извращение и кое — не.
Влечението на плътениците един към друг не е толкова зависимо от променливата външна привлекателност. Но и тя има значение, разбира се. Предусещах, че станалото с Александър ще се отрази на интимните ни отношения. Но не мислех, че травмата ще е толкова дълбока. Александър бе все така нежен с мен, но само до определена граница: там, където преди тази нежност преминаваше в близост, сега все едно беше опъната бодлива тел. Той явно си мислеше, че в новия си облик вече не ме привлича. Отчасти беше прав — черното куче не предизвикваше у мен същите чувства като могъщия северен вълк, от който ми секваше дъхът. Кучето беше много мило, да. Но дотук. Можеше да разчита на симпатията ми. Но не и на страст.
Това обаче нямаше никакво значение. Бяхме се отказали от вулгарния човешки секс още когато разбрахме колко далече в приказката могат да ни отведат преплетените ни опашки. Така че метаморфозата му не беше по-сериозна пречка за страстта ни, отколкото ако почнеше да носи черно бельо вместо сиво. Но той като че ли не го разбираше и си мислеше, че го отъждествявам с физическото му вместилище. А може би шокът от случилото се и ирационалното му чувство за вина бяха толкова силни, че той просто си беше забранил да мисли за наслада — мъжете, с опашка или без, все пак психологически са много по-уязвими от нас въпреки цялата си външна бруталност.
Не проявявах инициатива. Но не защото ми беше станал неприятен. Прието е първата крачка да я прави мъжът и аз инстинктивно се придържах към това правило. Може би, мислех си, е изпаднал в униние и му трябва време да се оправи. От един негов въпрос обаче най-после се досетих за проблемите му.
— Веднъж спомена за философа Бъркли — каза ми той. — Дето смятал, че всичко съществува изключително като възприятие.
— И какво? — попитах.
Наистина се бях опитала да му го обясня и май бях постигнала някакъв успех.
— Излиза, че сексът и мастурбацията са едно и също, нали?
Стъписах се.
— Защо?
— След като всичко съществува единствено като възприятие, значи да правиш любов с истинска жена е същото като да си я въобразиш.
— Не е точно така. Бъркли казва, че обектите съществуват във възприятието на Бог. Мисълта за красива жена е просто твоя мисъл. А красивата жена е мисълта на Бог.
— И двете са мисли обаче. Защо да правя любов с мисъл на Бога е добро, а със своята собствена мисъл да е лошо?
— Е, това вече е категоричният императив на Кант.
— Да бе, всичко знаеш — изсумтя той недоволно и отиде в гората.
След този разговор разбрах, че трябва спешно да му се притека на помощ. И то така, че да не накърня самолюбието му.
Когато Александър се върна и легна на рогозката в ъгъла на моята стаичка, казах:
— Знаеш ли, одеве извадих дисковете от сака си. Има един филм, дето май не си го гледал.
— И на какво ще го гледаме? — попита той.
— На лаптопа. Екранът е малък, но качеството е добро. Особено отблизо.
Той помълча, после попита:
— И какъв е тоя филм?
— „Любовно настроение“, Вонг Карвай. Стилизация на Хонконг през шейсетте.
— За какво се разказва?
— Направо все едно е за нас — казах. — Героите живеят в съседни стаи. И постепенно се изпълват с нежност един към друг.
— Майтапиш се.
Взех кутийката на диска и прочетох кратката анотация:
— „Су и Чоу живеят в съседни стаи. Съпрузите им са в командировка. Чоу вижда чантичката на Су, която й е подарил мъжът й. Жена му има същата. А Су вижда вратовръзката на Чоу, която му е подарила жена му. Нейният мъж има същата. И без думи е ясно, че съпрузите им им изневеряват един с друг. Какво да направят Су и Чоу? Дали пък просто да не се потопят в сладката музика на любовното настроение?“
— Нещо нищо не разбирам — каза той. — Добре де, дай да се потапяме…
Сложих лаптопа на пода и вкарах диска.
