Първите двайсетина минути той гледаше филма и мълчеше, не реагираше никак. Знаех го тоя филм наизуст, така че гледах не толкова екрана, колкото — с крайчеца на окото си — него. Изглеждаше отпуснат и спокоен. Изчаках подходящия момент, попреместих се към него, разроших козината му с лапа и го бутнах да легне на една страна, с опашката към мен. Без да откъсва поглед от екрана, той тихичко изръмжа, но не каза нищо.
То пък една фраза — „тихичко изръмжа, но не каза нищо“. Обаче точно така си беше. Като внимавах да не го стресна, си смъкнах джинсите, извадих си опашката и…
О, каква вечер беше! Никога не се бяхме гмуркали толкова дълбоко в бездната. Преди това по време на любовните халюцинации помнех къде съм и какво става. А сега преживяванията бяха такива, че в някои моменти изобщо не разбирах коя съм всъщност — хонконгска жена с руското име Су или руска лисица с китайското име Ай Хуй. На няколко пъти изпитах истинска паника, все едно се возех на влакче на ужасите.
Причината беше в Александър — от него избликваше толкова мощна хипнотична вълна, че не можех да й устоя. Макар и за малко, аз сама ставах жертва на илюзията и потъвах в нея докрай. По едно време той лекичко ме хапна за ухото и каза:
— Не викай.
Изобщо не бях забелязала, че викам… О две думи, абсолютна забрава. Вече разбирах какво изпитват клиентите ни, когато използваме опашките си. Да, хората наистина имаха причини да се отнасят към нас с подозрение. От друга страна, ако знаех какви невероятни усещания им даряваме, щях да вземам поне три пъти по-скъпо.
Когато свършихме, останах да лежа на рогозката до него, постепенно идвах на себе си. Имах чувството, че съм изтръпнала цялата, трябваше ми време, за да възстановя кръвообращението си. Накрая усетих, че вече мога да говоря. Той вече се беше превърнал в човек.
— Хареса ли ти? — попитах.
— Не е зле. Добра оперативна работа. Операторска имам предвид. Режисьорът също го бива.
— Нямам предвид филма.
— А какво? — попита той и вдигна вежда.
Разбрах, че е в добро настроение.
— Другото, Саша, другото.
— А, другото ли? Песента също ми хареса. Що не я пуснеш пак?
— Коя песен?
— На оня, дето пее „адиос“.
Намръщих се.
— Няма такава песен.
— Е, може и да не е „адиос“ — каза той малко притеснено. — Просто така го чух.
— Аха, сетих се. Лос диас. „Y asi pasan los dias y yo desesperando…“ Това е на испански: „И тъй минават дните и съм отчаян…“
— Така ли?
— Ти какво си помисли? Че някой казва „адиос“ на всичко? Вярно, тъжна е, но чак пък толкова…
— Все гледаш да се заядеш — каза той миролюбиво. — Ще я пуснем ли? Или пак да изгледаме целия филм?
На другия ден гледахме филма пак, после пак и пак. И всеки път вихърът помиташе душата ми също така сладостно, както и първия. Дълго лежахме един до друг. Не приказвахме — нямаше за какво да приказваме, пък и оставахме без сили.
Харесваше ми да си слагам краката върху него, когато се свиеше на черен кравай — от време на време той ръмжеше наужким: знаех, че му е също толкова приятно, колкото и на мен. С каква нежност си спомням сега онези дни! Прекрасно е, когато две същества намират начин да си дадат взаимно щастие и радост. И що за лицемерие е да ги осъждаш, че били различни от другите!
Колко бяха тези блажени мигове отдих, когато лежахме на рогозката без сили да помръднем? Мисля, че събрани правят вечност. Всеки път времето изчезваше и трябваше да чакаме, докато не потече с обичайната си скорост. Наистина мъдро е устроен животът ни, мислех с лениво удовлетворение, докато слушах как Nat King Cole пее любимата ни песен. Беше толкова голям, сив и груб. Канеше се да изяде слънцето. И сигурно щеше да го изяде. А сега лежи в краката ми — мило черно кученце, кротко и добро и ме моли да не му се подигравам. Това е то облагородяващото влияние на пазителката на домашното огнище. Оттук почват цивилизацията и културата. Изобщо не бях предполагала, че мога да вляза в тази роля.
Ах, мили Саша, мислех си, никога не говориш за това. А аз не се осмелявам да попитам… Но ти не съжаляваш за миналия си живот — самотен, разхвърлян и вълчи, нали? С мен ти е по-хубаво, отколкото сам — нали, мили?
А?
Често си мислех що за куче е това, което е толкова далече от вълка, колкото вълкът от лисицата. Митологичните паралели са безброй, но лично аз никога не бях срещала такава странна разновидност на плътеник. Този черен до синьо пес изглеждаше безобидно същество, но със сърцето си усещах страшната тайна, която се криеше в него. Всичко се изясни случайно.
Денят почна с леко спречкване. Излязохме да се разходим в гората, седнахме на един дънер и аз реших да му изпея старинната китайска песен по стиховете на Ли Бо „Луна над планинския лагер“. Много хубаво даже си я изпях, само че малко прекалено високо — в древен Китай това особено се ценеше. Майсторството ми обаче се спъна в кроскултурната бариера — когато свърших, той поклати глава и изпъшка:
— И как така аз, истински руски офицер, изпаднах до това положение?
