Толкова се обидих, че чак се изчервих.
— Никакъв руски офицер не си ти. Ти си шеф на разни убийци.
— Не убиваме невинни — сухо отвърна той.
— А кой изпрати на смърт пушкиниста Говнянски? Мислиш, че не знам ли?
— Какъв пушкинист Говнянски?
— Може и да не се казваше точно така… Оня, дето за един фас правел минети…
— Виж какво, нещо не си наред с психиката. Ту не знам каква си рибешка глава била мечка, ту ти мре някакъв Говнянски — и за всичко съм виновен аз.
— Просто исках да кажа, че ръцете ти са изцапани с кръв и че го знам. Обаче и такъв те обичам.
— Точно оттук са ми всичките проблеми — каза той тихо. — Че ме обичаш.
Не повярвах на ушите си.
— Какво? Я повтори!
— Шегувам се де, шегувам се — бързо каза той. — Ти непрекъснато се шегуваш, защо и аз да не се пошегувам?
Най-ужасното беше, че думите му бяха самата истина. И двамата го знаехме. Възцари се тежко мълчание.
— Говнянски не го изпратихме на смърт, а на подвиг — каза той след малко. — Недей да мърсиш паметта му.
Правилно, трябваше да сменя темата.
— Тоест той е знаел, така ли? — попитах.
— С някаква частица от съзнанието си — да.
— Значи няма за какво да се упрекваш?
Александър вдигна рамене.
— Първо, имаме заявлението, което е написал в лудницата: „Искам да видя Лондон и да умра“, с дата и подпис. Второ, по хуманитарните аспекти се консултирахме с експерт. Каза, че всичко било нормално.
— Павел Иванович ли? — сетих се.
Александър кимна.
— А той как изобщо почна да работи с вас? Павел Иванович имам предвид.
— Мислеше, че е важно да научим за покаянието му. Странно, разбира се, но защо да отблъскваме човека? Особено след като се е покаял искрено. На нас винаги ни трябва информация — особено за културата, да знаем кой е с нас и кой не. Правим консултации. Та така стана… Добре, стига за това. Бог да го прости Говнянски. Ако имамите не лъжат, разбира се.
След това не си говорихме чак до вечерта — аз се цупех, той се мусеше; казаното и от двете страни беше достатъчно. Вечерта, когато му омръзна да мълчи, почна да ме пита разни неща за една кръстословица.
Беше в човешки облик и затова в стаята беше особено уютно. Аз лежах на рогозката под лампата и четях поредната книга на Стивън Хокинг — за теорията на всичкото, моля ви се! Въпросите на Александър ме разсейваха, но му отговарях търпеливо. Някои бяха дори по-смешни от книгата.
— Как се пише — генекологичен или гинекологичен?
— С „и“. Идва от гръцката дума за жена. Бъркаш се с гените.
— А, излезе — каза той и се засмя. — Иначе ми се получаваше „стоматологея“ — до гуша ми дойде от гейове. Обаче как пък са ги подбрали тия думи да се засичат — гинекологична стоматология, представяш ли си?
— Представям си — казах. — Има даже такава културоложка концепция. На американската писателка Камил Паля. Нейната vagina dentata… не нейната де — имам предвид понятието vagina dentata, с което оперира. Зъбатата вагина е символ на безформения всепоглъщащ хаос, който противостои на аполоническото мъжко начало, на което е присъщ стремежът към ясна оформеност.
— Знам — каза той.
— Откъде?
— Чел съм го това. Много пъти.
— Чел си Камил Паля? — попитах изненадано.
— Не, разбира се.
— А къде си го чел?
— В Академията на ФСБ.
— Контрапромиването на мозъци ли?
— Не.
— Е кажи къде де!
— В стенвестника — отвърна той. — Имаше раздел с вицове и един беше: „Кое е по-страшно от атомна война? Путка със зъби“.
Всъщност очаквах нещо подобно.
— И защо си го чел много пъти?
— Стенвестника не го смениха три години.
— Аха — казах. — Ясно. Да има какво да си четете.
Интонацията ми явно го засегна.
— Защо непрекъснато ме упрекваш, че съм необразован — каза той раздразнено. — Ти знаеш повече за всичките тия дискурси, разбира се, обаче и аз не съм простак. Просто знанията ми са в друга област, практическа. И точно затова между другото са много по-ценни от твоите.
— Зависи откъде го погледнеш.
— Откъдето и да го гледаш. Да допуснем, че тая Камил Паля я науча наизуст. Какво ще я правя после?
— Ами зависи от наклонностите ти, от въображението ти.
— Можеш ли да ми дадеш поне един пример как четенето на Камил Паля е помогнало на някого в реалния живот?
Замислих се и казах:
— Мога.
— И как?
— Имах един клиент, спиритист. Та на спиритическите сеанси той четеше Камил Паля на духа на поета Игор Северянин. А Игор Северянин му отговаряше чрез чинийката, че много му харесвала и че и той много отдавна се бил досещал, че има нещо такова, обаче така и не могъл да го формулира. Дори стихове диктуваше: „Нашата среща, vagina dentata, бе кратка и само веднъж, сцена гореща насред цветята, след нея не съм вече мъж…“
— Ето, виждаш ли — каза той. — Аз пък като истински мъж служа на отечеството и без разни гинекологични стоматологии. Давам каквото мога на Родината.
— И тя ти го връща тъпкано. Както обикновено.
— Не мен трябва да ме е срам от това.
— Никой няма да го е срам от това. Ама ти наистина ли още не си разбрал къде живееш?
— Не съм — каза той. — И не искам да разбирам. Света, в който живея, си го създавам сам. С това, което правя в него.
