Тримата мъже заобиколиха Винсънт, двама отпред и един отзад, разчиствайки пътя му към банкетната зала. Поведоха го към пътеката между масите с насядали около тях хора — под висящите вимпели, знамена и слабо осветление. Поздравяваха го шумно — мъжете свиркаха оглушително с пръсти, а жените се втурваха да го докоснат. Винсънт се опита да се ръкува с няколко души, промъквайки се през възбудената тълпа като световен шампион от тежка категория след успешен нокдаун. Благодарение на силата на caporegimi-те, той стигна до мястото си на подиума, където Анджело Партана беше завел Мейроуз Прици и съпругите на caporegimi-те.
Една бригада от седемнадесет готвачи, наета от Болоня и Венеция, се трудеше от сутринта в кухните на „Градините на Палермо“, приготовлявайки възхитителни сицилиански ястия. Повечето от гостите предпочитаха сицилианската кухня. Прици определено я обичаха домашно приготвена. Но от 19 години, когато Чарли Партана наби всички в кухнята, за това че бяха развалили любимото ястие на майка му, focaccia di Fioridi Sambuco72, колкото пъти отидеха на ресторант, където можеха да проверят кой е готвачът, винаги подбираха най-добрия. За банкета на Винсънт трябваше да се сготви за 735 големи чревоугодници. На масите имаше 203 души повече от допустимия според Правилника на противопожарната охрана от 1927 година брой.
Гостите бяха елитът на фамилията Прици: caporegimi-те, техните най-смели бойци, известни счетоводители, „инкасатори“, пласьори на наркотици, неколцина дилъри, посредници, висши профсъюзни ръководители, опитни администратори от порнографския бизнес, знаменитости, издатели, реномирани лъжесвидетели, най-големите лихвари, посредници в нечисти сделки от най-висш ранг, горилите, приятели от нюйоркския полицейски отдел и техните съпруги. Въпреки че не можеше да присъства на банкета, Ед Прици беше запазил долу, пред подиума, две маси за шестима конгресмени, петима съдии, юридическия съветник на губернатора на щата, които ги бяха почели с присъствието си. Гостите седяха от двете страни на дълги трапези, поставени върху дървени подпори. Върху тях имаше цветя, бутилки вино, блестящи бели покривки и взети под наем сребърни прибори и посуда. Изглежда всички се бяха вманиачили от идеята, че щяха да видят легендарния дон Корадо Прици, Цезаря и Кръстоносеца на тяхното време, който щеше да мине под прожекторите и да отиде на сцената. Шумът беше ужасяващ. Стари приятели се поздравяваха, като крещяха през масите, тичаха с викове, за да се прегърнат и целунат. Смееха се на глас, защото бяха щастливи.
Хората седяха под огромните тъмнокафяви портрети на личностите, които Корадо Прици уважаваше най-много в света: Артуро Тосканини, Папа Пий XII, Енрико Карузо и Ричард М. Никсън. Те бяха негови патронни светци, а поне един от тях му беше дългогодишен защитник.
Когато всички седнаха и всеки зае мястото си, Кюкъмбърз Четриоли и Манго Пасато въведоха дон Корадо в залата през задната врата към единствения празен стол на подиума. Когато възрастният мъж се появи на сцената, аплодисментите и виковете бяха страхотни. Навярно овациите щяха да бъдат грандиозни, но дон Корадо, както винаги, се беше погрижил да бъде придружаван от един човек, когото нито той, нито някой друг от семейството, беше виждал някога. Беше го срещнал за първи път преди двайсет секунди и знаеше, че синът му го счита за най-великия певец в цялата история, въпреки че той самият предпочиташе Енрико Карузо. Това бе италианският маестро Джилиано Рици, чийто менаджер се бе съгласил да пее срещу хонорар от двадесет и пет хиляди долара. Беше дошъл направо от благотворителния концерт в Ню Орлиънс с изтребител-бомбардировач на военновъздушните сили, по специалната договорка на Ед Прици с Пентагона.
Пред 735 души дон Корадо прегърна една осма от огромния тенор, после седна на мястото си, а тълпата изпадна в луд и неудържим възторг.
Великият певец стоеше с лице към всички, искрено и дълбоко развълнуван. След това, под акомпанимента на пианото встрани, запя затрогващата ария от Les Vepres Sicilienne73 за убийството на невъоръжен французин от сицилиански патриоти. Докато той пееше, хората хълцаха, а някои се бяха умълчали, може би за първи път в живота си. Когато изпя и последната великолепна нота, всички станаха на крака, като аплодираха бурно, крещяха истерично и плачеха.
Рици вдигна ръце и изпрати целувка, благославяйки семейството, поклони се дълбоко и излезе от залата. Аплодисментите, свирканията и виковете не спираха. Винсънт стана, като вдигна ръце. В продължение на девет минути се опитваше да усмири екзалтираните хора. След това се изправи дон Корадо, усмихвайки се, но не вдигна ръце. Стоеше и се усмихваше и те разбраха, че отново не беше пожалил сили и средства, за да бъдат щастливи. Невъобразимият шум премина във врява, врявата — в стотици гласове, а гласовете в шепот. Всички седнаха.
