— Уморена съм, но не ми се спи. Ами ако на сутринта се събудя и разбера, че всичко е било сън — каза Лидия, като бавно го галеше по гърдите.
Рос въздъхна от задоволство.
— Знам. И на мен не ми се спи. Толкова ми е хубаво да те държа в прегръдките си. — Ръцете му се стегнаха около нея и той погали с лека целувка слепоочието й. — Лидия, как можеш да говориш толкова хубаво, след като животът ти е бил груб? Мама Лангстън ми прочете една вечер цял урок за това, колко глупаво съм се държал с теб, и какви възпитани маниери си имала ти. Аз подражавах на Виктория и баща й. Но ти къде си се научила?
— Животът ми не е минал само в оная кочина. Аз, истинският ми баща и мама живеехме в едно градче. Не си го спомням много ясно, но къщата е още пред очите ми. Мама гледаше цветя в големи саксии до главния вход. Аз си имах стая на втория етаж с голям прозорец. Спомням си как лятото седях до прозореца вечер и се оставях завесите да ме бият по лицето, когато духаше вятър. Бяха бели, с къдрички и можеше да се гледа през тях.
Ръката на Рос лениво галеше извивката на бедрата й.
— Когато си построим наша къща, ще ти купя бели пердета с къдрички. — Тя се притисна в него. — Какво стана с баща ти?
— Почина. Казваше се Джозеф Брайънт.
Тя изведнъж седна в постелята и гордо заяви:
— Така се казвам, Лидия Брайънт.
Той я придърпа долу до себе си и я целуна звучно по устата.
— Вече не се казваш така. Ти си Коулман.
— Знаеш какво искам да кажа — промърмори тя, притискайки се сънливо в него. — Татко пишеше разкази за вестника. Понякога беше много ядосан, защото хората не харесваха написаното от него. Мисля, че беше за робството. Той каза на мама, че ще отиде в северните щати да намери ново място, където да се преместим. Всички бяхме много възбудени. Но там се разболял и починал. Повече не го видяхме. Много смътно си го спомням.
— Опитай се да си представиш, че не знаеш дори кой е бил баща ти. Макар че сред клиентелата на майка ми имаше достатъчно мъже, които ставаха напълно за бащи.
Тя се вгледа в сгърченото му лице и прогони с пръсти горчивината от него.
— Той трябва да е бил много красив и силен, съдейки по теб. Но мен не ме интересува кой е бил той.
Чертите му се смекчиха и той я целуна по ръката.
— Разказвай. Кога се омъжи отново майка ти?
— Не мога да си спомня точно. Бях някъде на около десет години. Трябваше да се изселим от къщата си и да оставим всичко в нея. Хората около нас мразеха много мама, предполагам заради това, което бе писал татко.
Рос се опитваше да си обясни. Брайънт явно е бил аболиционист. Отишъл е на север, не е могъл да свикне с климата, и е починал от някакво бронхиално заболяване. Майката на Лидия, вече вдовица, е загубила всичко.
— Спомням си тъмна стая на горния етаж на една стара къща. Там живеехме. Мама шиеше, бродираше кърпичките и другите принадлежности на дамите. Един ден се върна и ми каза, че се запознала с един мъж, който имал ферма на хълмовете.
Тя въздъхна.
— Те се ожениха и той ни взе в къщата си. Къщата му беше нещо, което не приличаше на къща. Там беше студено през зимата и горещо през лятото. Аз спях в един плевник над конюшнята и единственият начин да стигна до там беше стълбата. Беше страшно мръсно и мама се съсипваше от работа. Знам, че сигурно е била доведена до крайно отчаяние, за да се омъжи за него. Тя си мислеше, че ще има достатъчно храна във фермата му, че ще бъде по-здравословно да отрасна там, отколкото в някоя тъмна мансарда. Той бе голям самохвалко и мама беше повярвала на преувеличенията му. Тя му стана доброволен роб.
— А завареният ти брат?
— Той беше по-голям от мен. Беше вече голям, когато двете с мама се преместихме при тях. Той и баща му по цял ден се караха помежду си и с всичките си съседи. Намразиха и нас — когато отивахме в града за провизии, хората ни ругаеха. Мама плачеше и отказа да ходи повече в града. И аз повече не отидох. Страх ме беше да се движа сама сред толкова мъже.
Рос я обгърна още по-силно.
— Онзи живот вече не съществува, Лидия. Щастлив съм, че ми разказа всичко това. То обяснява много неща. И на мен ми олекна, като ти разказах за себе си. Ти си единственият човек, който знае истината. Тайната ми умря с Джон Сакс. Никой друг не знае нищо.
Но тя не беше единствената. Кланси също знаеше. И другите мъже, които търсеха Сони Кларк. Но те никога нямаше да го открият, ако тя успееше да се справи със задачата си. Ръцете й го обгърнаха плътно.
— Никога ли не си разказвал на Виктория?
Дланите му застинаха сред ласката.
— Не — каза той. — Никога не й разказах.
Лидия се усмихна на себе си. Виктория бе имала любовта му. И все още я имаше. Но тя имаше нещо, което бе отказано на Виктория. Доверието му.
— Рос?
— Мммм?
Той се чудеше колко гладък е стомахът й. Външната страна на пръстите му се плъзгаше без всякакво усилие по кожата.
— Това, което направи преди време…
Той застина.
— Да?
— Нищо, само си мислех на глас.
— Какво? Кажи ми.
— Аз… не зная… ти сигурно ще си помислиш, че…
— Не знам какво да си помисля, ако не ми кажеш.
