Мислите продължиха да се пресичат, объркани, изплъзващи се. Какво означаваше това, което виждаше? Някъде дълбоко в себе си знаеше отговора, но беше толкова неправдоподобно, толкова немислимо, че разумът му се мъчеше да потърси друг отговор. Твърде странно. Твърде извратено. С последен поглед към Ваня на задната седалка той все пак стигна до немислимия отговор. С всички сили се втурна към паркираната си кола, отвори рязко вратата, сграбчи уоки-токито и изкрещя, докато тичаше обратно към Ваня в синьото поло:
— Жена, търсим жена!
Берг и Ядав бяха подминали сградата на клуба по спортно ориентиране на път към чакълената пътека, когато чуха Себастиан по радиостанцията. Ядав спря и се обърна към колегата си, който, изглежда, мислеше същото. Преди малко се бяха разминали с жена, която вървеше бързо към шосето. Друг човек не бяха видели наоколо и Берг си спомни, че тя му направи впечатление, понеже не носеше връхни дрехи.
— Нали говорим за изнасилване? — попита Ядав; личеше си, че се опитва да схване последната информация по случая, по който работеха.
— Да.
— Тогава как може да е жена?
Берг не знаеше какво да каже, продължи да гледа объркано колегата си. Жените също можеха да извършат изнасилване, но не по този начин, не като този извършител. Доколкото знаеха.
— Не знам.
— Беше жена. Онази, с която се разминахме… — кимна Ядав към задното стъкло и пътя, по който бяха дошли.
— Да, но…
Берг не довърши изречението. Какво да правят? Дебелият психолог каза жена, но те търсеха изнасилвач. Брутални изнасилвания. На жени. Ако обърнеха и арестуваха жена за такова престъпление, пак щяха да станат за смях. „Клинг и Кланг“ щеше да им остане до пенсионирането. Но, от друга страна… Получиха пряка заповед. От човек, който участваше в разследването, а и беше свидетел, доколкото разбираха. Ами ако беше прав и не всичко в онази кола беше наред? Което звучеше възможно, като се има предвид къде се намираха. Защо й е на Ваня да минава оттук на път за „Норбювеген“?
— Може да говори за съучастничка — предложи Ядав и прекъсна размислите на Берг.
— Може — кимна Берг. — Напълно е възможно.
Спогледаха се за момент, решиха. Ядав даде назад, обърна колата и пое след жената, с която се бяха разминали.
Седяха заедно на задната седалка, когато тя се събуди.
Той я беше сложил да седне, облегната на гърдите му до отворената врата. Чувала, спринцовката — беше прибрал всичко в жабката. Не му пукаше, че вероятно унищожава улики — Ваня не биваше да вижда нищо такова, когато се събудеше, той нямаше да го позволи.
В продължение на около минута тя леко помръдваше, преди да отвори очи, сякаш тялото й се събуждаше преди мозъка. Няколко секунди гледаше право напред и той видя как се опитва да разбере къде се намира, с кого и как се е озовала тук. Когато се сети, се надигна рязко, дишането й веднага се учести.
— Всичко е наред — каза Себастиан меко.
Разбра, че за нея изобщо не е така, като видя паниката в очите й, когато се обърна към него.
— Всичко е наред. Нищо не е станало — продължи той с тих успокоителен глас. — Честна дума.
Тя бавно осъзна какво има предвид, какво е можело да стане. Погледна надолу към краката си. Панталоните на място, закопчани, всичко беше както трябва. Отново погледна Себастиан въпросително, за да потвърди той, че го е разбрала правилно.
— Нищо не е станало. Дойдох навреме.
Нямаше причина да я травмира още повече. И така беше достатъчно страшно, едва й се беше разминало. Защо да й казва как я намери? Полугола. Извършителят надвесен над нея. Спринцовката между краката. Как я облече. Каква полза да й казва? Никаква. Нямаше никаква причина да й причинява излишно страдание. Спринцовката беше пълна, така беше. Наистина. По-добре да живее с илюзията, че най-лошото, което я е сполетяло, е да я дрогират и отвлекат. И преди й се беше случвало. От ръката на Едвард Хинде. Онзи път Били спаси и двама им. Този път я спаси той.
— Нищо не е станало — повтори той тихо.
За да убеди нея, но едно мъничко гласче казваше, че се мъчеше да убеди и себе си.
Ваня кимна, все още й трябваше време, за да разбере. Пак се облегна на него, главата й на рамото му, и той усети как силният стрес намаля, как тялото й се отпусна и после тя заплака. Прегръщаше я.
Още седяха така, когато чу да приближават автомобили, гласове през гората; когато Торкел притича до тях. Страхът почти струеше от него.
— Добре е, нищо не е станало. Дойдох навреме.
Слънцето грееше от светлосиньото небе, но не топлеше, беше студено като в най-дълбока зима и това правеше Себастиан още по-намръщен и напрегнат, когато със скърцане на зъби профуча покрай регистратурата, извади картата си, отиде до асансьора и натисна копчето за осмия етаж.
Беше отишъл с Ваня в болницата. Рутинен преглед. Най-вече, за да се уверят, че няма някакви странични ефекти от приспивателното. Главата я болеше от едната страна, която вероятно бе ударила при падането на пода в гаража. Посъветваха я да внимава за признаци на сътресение на мозъка. Иначе всичко беше наред, доколкото е възможно. Той си тръгна от болницата, когато Юнатан пристигна.
