Ако две от жертвите се познаваха, в най-добрия случай можеха да стеснят кръга около извършителя. Но може и да не означаваше нищо. Може да беше чиста случайност. Само че след като е счупил лампите и я е причакал… Обаче не знаеха дали нападателят ги е счупил. Може просто да е видял Клара да излиза от школата, да е тръгнал след нея и като е влязла в пустия тъмен вътрешен двор, да се е възползвал.
Но тя познаваше Ида Рийтала.
— Откъде я познавате?
— Преди пеехме в един хор. Приятелки сме. — Тя замълча, но, изглежда, още нещо й тежеше на сърцето.
Ваня чакаше.
— Поне във Фейсбук — продължи Клара, след като поразмишлява над отношенията им. — Не се виждаме често…
— А познавате ли и Тересе Андершон? — попита Ваня.
— Не, коя е тя?
— На вашата възраст е, работи като здравен консултант, живее на семейни начала с Милан Павич на „Алмквистгатан“.
Клара поклати глава.
— Имам снимка.
Ваня често държеше в телефона си снимки на действащите лица в разследванията. Не беше сигурна дали това отговаря на всички закони и директиви за съхраняване на лични данни, но беше удобно и й помагаше в работата, затова не си беше направила труда да провери доколко е законно.
Отвори снимката на Тересе и я показа на Клара, която, след като й хвърли бърз поглед, отново поклати глава.
— Затова ли дойдохте и двете? — Тя кимна към мястото, на което беше седяла Ане-Ли. — Предположих, че все някой ще дойде, сещате се, обикновен полицай, но нищо повече. Все слушаме как нямате време и ресурси да разследвате всичко.
Ваня едва сподави дълбока въздишка. Писнало й беше, че доверието към полицията постоянно спада, че представата за тях като лишени от достатъчно ресурси, неефективни и в някои случаи некомпетентни се беше вкоренила дълбоко в съзнанието на голяма част от обществото. Макар и понякога за жалост да беше вярна.
— Случаите на изнасилване се разследват с приоритет, но да, тук сме, защото смятаме, че човекът, който ви е нападнал, може да е наранил и други жени в Упсала.
— Като мъжа от Хага.
Този път Ваня не можа да скрие въздишката. Тя самата си беше помислила същото, когато Ане-Ли се обади.
Мъжът от Хага, осъден за два опита за убийство, четири изнасилвания, две от които тежки, и за два опита за изнасилване, но подозиран за още няколко нападения в Юмео между 1998 и 2005-а. Седем години. Твърде много време, докато го заловят.
Твърде много жертви.
Твърде много страдание.
Твърде много страх.
— Този ще го хванем много преди мъжа от Хага.
Нямаше съмнение, че Ваня говореше сериозно. Клара не реагира, погледът й пак се плъзна към кухнята. Към семейството й.
— Дали скоро ще приключим? — попита. — Става късно…
— Можем да свършваме, ако не се сещате друго.
— Не.
— Ако ви хрумне нещо, обадете се.
Ваня стана и си взе якето. Клара също се изправи, но явно нямаше намерение да изпрати Ваня до вратата. Вместо това отиде в кухнята и без да продума, вдигна на ръце сънения си син. Той я прегърна и зарови лице в шията й. Сак стана, прегърна я през рамо и заедно отидоха в спалнята.
Малкото семейство.
Клара се питаше дали някога тя отново ще се почувства в безопасност.
Дали ще посмее да затвори очи. Дали ще посмее да се отпусне.
В момента не й се вярваше.
Карлос Рохас трепереше и пристъпваше от крак на крак, застанал пред ограничителната лента, и гледаше как техническият персонал внимателно се движи около самотния автомобил, паркиран във вътрешния двор. Когато му се обадиха, той се облече топло. Вълнена шапка, ръкавици, шал, няколко ката дрехи под палтото, дори свали от тавана по-стабилни обувки.
И въпреки това зъзнеше.
Който чуеше името му и видеше черната му коса и мургавата му кожа, решаваше, че не може да свикне със северния климат, защото е испанец. Какъвто и беше. Само че бе прекарал целия си живот в Швеция. Майка му се запознала с баща му, докато била на почивка в Малага преди трийсет и осем години, и той дошъл с нея в Швеция, установили се във Варберг. Тук се родили Карлос и двете му сестри. Тъй че не детството в слънчева Испания беше виновно за неговата непоносимост към студа.
Не само през зимата.
Вечно му беше студено.
Разтърка ръцете си в ръкавици и подскочи няколко пъти на място. Не му помогна ни най-малко.
Карлос разбра, че Ане-Ли идва, още преди да я види. През шестте години, в които му беше началничка, се беше научил да я познава по стъпките. Винаги обувки или ботуши на висок ток.
Винаги добре облечена.
Семпло, класически, скъпо.
Дрехите й демонстрираха очевиден авторитет.
