— Чу ли какво станало?
— Не, какво?
На вратата на банята се почука и тя се отвори. Никога не я заключваха. Мю го намираше за ненужно — след като в апартамента бяха само те двамата, нямаше как да не знаят заето ли е или не. Били се стресна, все едно го беше хванала да прави нещо нередно. Което не беше далеч от истината.
— Какво се бавиш толкова?
— Нищо.
— Трябва да си измия зъбите, искам да си лягам.
Мю влезе в банята, взе си електрическата четка за зъби и сложи паста на кръглата главичка.
— Видя ли линка, който ти пратих?
Тя го изблъска от мивката, завъртя кранчето и намокри четката. Били положи усилие да върне мислите си в настоящето. Застави се да покаже интерес, емоция.
— Да, май да. Кой точно?
— Днес ти пратих само един. Тьоребуда. — Понеже се мъчеше да говори с четка за зъби в уста, звучеше все едно е на зъболекарския стол. — Бялата дървена къща на езерото.
Били кимна, уж че се сеща за какво говори. Може и да му е пратила линк днес, но истината беше, че той вече не отваряше всичко, което получеше от нея. Така или иначе тя щеше да определи маршрута на предстоящото пътуване, на което щяха да оглеждат имоти, и пак тя щеше да реши какво да купят. Той щеше да симулира интерес.
Щеше да обсъжда ремонта и какво да правят с градината.
Щеше да отиде с нея в банката и да се погрижи да получат кредит.
Щеше да кима и да се усмихва, докато тя говореше колко ще обичат да прекарват лятото там бъдещите им деца.
Искаше му се наистина да можеше да стане така.
Да имат общо бъдеще. Обичаше я. Действително се беше постарал през последните месеци. Да остави всичко зад гърба си. Да стане човекът, който беше някога. Човекът, в когото тя се влюби. Обикновеното, симпатично, непретенциозно момче.
Не беше твърдо късно, повтаряше си той.
Мю искаше лятна вила, а тя обикновено получаваше каквото искаше. Двамата се запознаха на купон за Мидсомар преди малко повече от година. Миналия октомври тя реши да заживеят заедно, а през май, единайсет месеца след първата им среща, се ожениха.
През юни той й изневери.
С Йенифер.
Йенифер, която знаеше.
Как нещо стана с него, когато се наложи да застреля Едвард Хинде, за да спаси Ваня, и Чарлс Седерквист, за да спаси себе си. Как се наслади на опияняващото усещане. Силата да властва над живота и смъртта.
Йенифер, която разбираше.
Която му помогна да изживее фантазиите си за контрол, власт, доминиране, свързани със секс и физическо удоволствие. Която държеше змията сита, а него — в равновесие.
Докато той не се напи.
Докато всичко не отиде по дяволите.
Той усети, че забави отговора си твърде дълго. За бялата дървена къща в Тьоребуда. Мю изплю пастата за зъби и го погледна със сериозно изражение.
— Какво ти е?
— Нищо.
— Сигурен ли си? Откакто се прибра от тренировката, изглеждаш странно.
Разбира се, че ще забележи. Това й беше работата. Да чете по лицата на хората, да ги разбира и да ги кара да достигнат пълния си потенциал. Беше добра. Беше твърде добра за него. Не искаше да я лъже. Но нямаше нужда тя да знае всичко. Половин истина не беше лъжа.
— Помниш ли Йенифер? Работихме заедно няколко пъти…
Естествено, че помнеше, той често говореше за нея и Мю знаеше, че се срещат и извън службата.
— Да, какво за нея? — попита тя.
— Смятат, че се е удавила.
— Какво?!
— Във Франция. Злополука при гмуркане — нали знаеш, тя си падаше по екстремните спортове.
— Боже, какъв ужас! — извика Мю и го прегърна. — Много ми е мъчно. Знам, че бяхте близки.
— Да…
Останаха така в мълчание, накрая Мю го пусна и го погледна в очите.
— Но защо само „смятат“, че се е удавила? Не са ли я намерили?
— Не, но открили дрехите й близо до някаква пещера. Не е сигурно какво е станало, но ако е имало силно течение, предполагам…
Мю въздъхна тежко, протегна се и го целуна леко по устата.
— Горкото…
Били не знаеше дали Мю искаше да каже „горкото момиче“, или „горкото ми момче“, когато отново го прегърна утешително. Тя никога нямаше да научи цялата истина и колкото и ужасно да звучеше, с обявяването на смъртта на Йенифер във Франция той можеше да остави тази история зад гърба си. Да започне да се убеждава, че никога не се е случвало. Да започне отначало, да се поправи.
Не беше твърде късно.
Сала.
Там имаше, или поне някога е имало, сребърна мина.
