И тази вечер не правеше изключение. Черните ботуши до коленете, червената рокля под черното палто с два реда копчета от „Хоуп“ и шареният шал от чиста агнешка вълна около шията. Това беше общ интерес за двама им. Модата. Карлос не можеше да разбере онези, на които не им пукаше за мода. Дрехите говореха повече за човека, отколкото повечето хора знаеха или искаха да признаят. Не беше въпрос на пари. Не беше нужно стилът да струва скъпо. Или го имаш, или го нямаш. Например новата му колежка Ваня Литнер — добра полицайка, свестен човек, макар и да не беше точно майстор на общуването, но си личеше, че и три минути седмично не отделя да помисли какви дрехи да си купи и какво да облече.
— Студено ли ти е? — попита Ане-Ли, когато дойде до него и видя стегнатите му рамене.
— Ти как мислиш?
— Мисля, че те чака тежка зима, а още е октомври — засмя се тя и после се обърна към сцената във вътрешния двор. — Какво имаме дотук?
— Отпечатък от обувка, изглежда, е същата марка и размер като на другите места; но този път е изпуснал спринцовката.
— Можем ли да я проследим?
— Ще видим.
— Намерихте ли и чувал?
Карлос поклати глава. Ане-Ли се завъртя и огледа улицата в двете посоки.
— Охранителни камери?
— На тази улица не, но има една на „Йостра Огатан“. Поръчал съм всички записи от 20:30 нататък.
— Добре.
— И още нещо…
— Да?
— Лампите на фасадата. Обадих се на всички, които наемат паркоместа тук. — Той посочи осветения от техническите лица двор. — Някой си Фредрик Филипсон си е взел колата оттук малко след осем и тогава и двете светели, така каза.
— Значи онзи я е причакал.
— Така изглежда.
— Познава я.
— Може да я е следил. Тя паркира тук всеки четвъртък, връща се горе-долу по едно и също време. Точно като Ида Рийтала, която винаги се прибирала напряко през гробището.
Ане-Ли пак въздъхна. Обърна гръб на Карлос и се загледа във „Фюрисон“ и Студентското игрище отвъд студената тъмна вода. Тя обичаше работата си. Всеки неин аспект. Но това… с това не й се занимаваше. Длъжни бяха да го разрешат. Бързо. Идеше й да поиска ДНК проба от всеки един мъж над петнайсетгодишна възраст в Упсала.
— Три нападения за по-малко от месец.
Беше твърдение, не въпрос, но Карлос все пак отговори:
— Да.
— Той няма да престане.
— Не.
— Жените ще се страхуват да излизат.
— Ще се страхуват още повече.
Ане-Ли кимна. Това беше реалността; беше проблем на цялото общество. Жените се страхуваха да излизат сами. Във всеки град, навсякъде. Според едно проучване на Съвета за превенция на престъпността всяка пета жена поне веднъж се е въздържала да напусне дома си поради страх. Свободата на движение на жените намаляваше, възможностите им се ограничаваха. И то когато всичко си беше „както обикновено“.
Без по улиците да обикаля сериен изнасилвач.
— Трябва да направим всичко по силите си — обърна се тя към Карлос.
— Искаш ли още хора?
— Искам други хора.
С тези думи тя се отдалечи. Карлос чуваше токчетата й дълго след като изчезна от погледа му. Не знаеше какво има предвид под „други хора“, но беше сигурен, че скоро ще разбере.
Решеше ли нещо Ане-Ли, то ставаше.
— Приключваш ли скоро?
Въпросът зад вратата на банята стигна до ушите, но не и до съзнанието на Били. Той избърса парата от огледалото, наведе се над мивката и се взря в лицето си.
Както онзи път.
В онази юнска сутрин. Когато се събуди на дивана с ужасен махмурлук. Сякаш беше преди цяла вечност. Същото лице, друго огледало.
При нея. При Йенифер.
Преди да си спомни…
Водата се стичаше от мократа му коса, спираше се при веждите и капеше по бузите. Вгледа се в очите си. Огледало на душата, ако можеше да се вярва на поетичната фраза. Но в такъв случай те би трябвало да го разкрият, а явно не го правеха. Хората му казваха, че неговите са добри. Мю го казваше. „Имаш добри очи“. Те не показваха нищо от мрачното желание, което се таеше като гладна змия в гърдите му. Нищо от мислите за контрол и доминиране, които носеше в себе си вече доста време, но успяваше да потисне. След случилото се с Йенифер. Той нямаше навик да се отдава на дълбоки философски размисли, но напоследък не можеше да не се запита кой всъщност е той.
В кого се беше превърнал? В какво се беше превърнал?
Скуошът, който обикновено го изтощаваше, тази вечер го извади от равновесие. Не мачът сам по себе си, а станалото след него. В съблекалнята. Колегата, който го победи в три гейма (11–8, 11–8, 12–10), излезе от душа и седна до него на пейката, все още с кърпата около кръста и с мокра коса. Били беше решил да се къпе вкъщи. Беше по-ядосан от загубата, отколкото му се искаше да признае. В три гейма, по дяволите, от години не му се беше случвало. Може би се разболяваше или нещо такова.
— Ти познаваш Йенифер, нали? Холмгрен? — попита го колегата, докато търсеше дезодоранта в спортния си сак.
Били се вкамени, напълно забрави мача. Това беше минно поле. Какво беше станало пък сега?
— Да, работихме заедно няколко пъти, защо?
Което беше истина, но не цялата истина. Ни най-малко. Няколко пъти бяха и спали заедно. Всъщност повече пъти, отколкото бяха работили заедно. Последния път всичко отиде по дяволите.
