Шо Цай го поведе през външен пръстен от градини към централната кула. Минаха покрай няколко градинари и Вейлин забеляза начина, по който вършеха задълженията си: всеки от тях бе мрачен и прегърбен, докато подрязваше храстите или метеше листа, и те се кланяха само бегло на двамата посетители и хвърляха смътно любопитни погледи към Вейлин. Щом той и Шо Цай се озоваха в самия храм, атмосферата стана още по-мрачна. Слугини в прости роби метяха пода с безцелно старание, една даже плачеше открито, докато плъзгаше метлата си по камъните. „Скръб“, помисли си Вейлин, разпознал тоналността на хлиповете ѝ.
Една жена ги чакаше на върха на стълбището, водещо към централната кула. Също като вратаря, тя носеше роба в червено и черно, а прошарената ѝ коса бе прибрана назад, за да разкрие красиво ъгловато лице, което излъчваше слаба, но явно искрена радост от гледката на Шо Цай.
— Братко на копието — каза тя и се поклони. В тона ѝ имаше насилено веселие, примесено със зле прикрит трепет. — За двайсет години отсъствие почти не си се състарил.
— Майко Вен. — Шо Цай се поклони с няколко сантиметра по-ниско от нея. — Някои биха казали, че неискреността петни робата ти, но все пак е добре дошла. Това — той се изправи с насилена усмивка и посочи Вейлин — е лорд Ал Сорна от Изтока. Дошли сме по работа на Търговския крал.
— Не се съмнявам в това. — Майка Вен си размени поклони с Вейлин, очите ѝ го оглеждаха зорко. — Ти си от земите на лечителката, нали? Имаш същия цвят на кожата.
— Да.
— Само че — очите ѝ се плъзнаха от лицето му към меча на гърба му — не си лечител.
— Да, господарке, не съм.
Тя се усмихна за миг със стиснати устни и отстъпи встрани, като простря ръка в знак, че са добре дошли.
— Вие без съмнение имате въпроси. Ще се постарая да им отговоря, макар че не знам доколко това ще ви е от полза.
Поведе ги по широк осветен от факли коридор, който скоро ги изведе в просторна кръгла стая с високи прозорци. Кепенците бяха отворени и пропускаха силния планински вятър, който някак си успяваше да не смразява кожата им. Вейлин бе запленен от гледката през най-близкия прозорец. Можеше да види оттатък памучното одеяло от облаци към предпланините на юг и степите зад тях. Пътуването, което им бе отнело над две седмици, сега му се стори миниатюрно.
— Пипано ли е нещо? — попита Шо Цай, отклонявайки вниманието на Вейлин от прозореца. Капитанът стоеше в края на леко издигнат подиум по средата на стаята. На него бе постлан богато извезан килим, върху който имаше малка кушетка. На една масичка имаше порцеланов чайник и няколко чаши. До кушетката някакъв струнен инструмент лежеше върху абаносова поставка. Смътно приличаше на арфа, но имаше асиметрична рамка и по-сложна подредба на струните.
— Нищо — отвърна майка Вен. — Всичко е точно както го остави тя.
Шо Цай изглеждаше заинтересуван най-вече от музикалния инструмент: очите му блестяха очаровано, когато протегна предпазливо ръка към него, и пръстите му стигнаха на косъм от струните, преди да стисне дланта си в юмрук.
— Тя го е оставила — промълви Шо Цай и този път в очарованието му имаше оттенък на неверие.
— Тя остави всичко — каза майка Вен. — Освен любимото си палто и обувките, които носеше, когато обикаляше из градините. — Сви безпомощно рамене. — Съжалявам, братко Шо, но се опасявам, че тук няма нищо, което да ви помогне. Лечителката дойде. Говориха насаме известно време, докато падна здрач, а после се оттеглиха за през нощта. На сутринта ги нямаше и ничии очи в този храм не ги бяха видели да си тръгват.
— Може би — обади се Вейлин, — ако знаехме за какво са си говорили, това би ни подсказало накъде са тръгнали.
— Съжалявам, че не мога да ви кажа, господарю. Принцесата настоя да приеме лечителката насаме. Всичко, което е протекло между тях, е изгубено. — Пръстите на майка Вен трепереха леко, когато тя прокара длан по изящно резбования подлакътник на кушетката. — Просто не мога да си представя какви думи биха я принудили да… ни изостави по такъв начин.
— Тя е пратила да извикат лечителката — каза Вейлин. — Трябва да е имало някаква причина.
Видя как треперенето на пръстите на жената се усили, преди тя също като капитана да стисне юмрук. После скри и двете си ръце в ръкавите на робата и остана да стои с нерешително сбърчено чело, преди да отговори тихо:
— Тя кашляше.
— Кашляше ли? — Гласът на Шо Цай изведнъж отекна силно и той се втренчи в майка Вен, сякаш тя току-що бе изрекла някакво светотатство. — Нефритената принцеса е кашляла?
Майка Вен кимна и преглътна.
— Стана само веднъж, но аз го чух, както и слугините, които ѝ донесоха чай в определения час. Едно от момичетата изпусна подноса си и зарида. Глупава малка глезла. Принцесата обаче изглеждаше невъзмутима въпреки нашето тревожно суетене. Накрая ни позволи да извикаме Лекуващата благодат, защото кой друг би се погрижил по-добре за Нефритената принцеса? Сега, разбира се, ми се иска да не ни беше обърнала внимание.
— Предполагам — каза Вейлин, — че тя никога преди не е кашляла?
